Зад маските лицето е константа
Сега не помня как започна всичко.
Дали шумът от падащи звезди
ми беше станал сух и безразличен
не знам. Но чух, че почна да валиш.
Започна да валиш съвсем лежерно-
изтънчен ромон, който ме плени.
Обля ме с хладна, дъхава небрежност
и не видях, че в облак си обвит.
Приех нарастващия, плътен грохот
като молба във мен да се вселиш.
А ти си бил решил да ме отмиеш.
Да ме превърнеш в себе си почти.
Приписа ми прозрачна безнадеждност,
благоволи да съм парче зацапан лед.
Със свой сърдечен ритъм ме беляза
и аз не можех да туптя без теб.
Валеше в мислите ми дълго, монотонно-
обсебващ, злъчно мокър и студен.
Светът обличаше си новите сезони,
а ти валеше ли, валеше. В мен.
Завлече ме до пропаст безконечна,
застави ме да стигна до ръба,
прошепна ми да скоча без да гледам,
а аз помолих Бог да полетя.
Дори не помня как завърши всичко-
дали съм полетяла отведнъж.
Но падайки отричах френетично,
че някога обичала съм дъжд.
© Ирина Колева All rights reserved.
