Зад прага - никой, никой...
Тук изгревите идват много тихо.
На пръсти, бавно, със сирашка плахост.
Бушуват дълго залези, не стихват,
а помежду им дните тлеят прахово.
Размиват се, пресядат – кост в гърлата,
игли, до кръв забити в кукла вуду.
Измамното спасение в мъглата
е бягството от цялата им трудност.
Решетки са в гърдите на децата –
смалени орбити в очи до точка,
където гост е само онзи вятър,
за обич поривите им отсрочил.
Трохичката на плахите копнежи –
бонбончета, увити в целофани
и грях, посегналата малка нежност,
поискала в студа им да остане.
Домът им – твърдо, временно легло,
със скрита под възглавница играчка,
с едно очукано, зъбчато колело,
което в нощите душата смачква.
А зад вратата – липса на простори.
Причува им се само как ги викат.
Отварят. Тишината им говори –
"Зад прага няма никой, никой, никой..."
© Ани Монева All rights reserved.
