Зад Рамото на Вечерта
Морето пак обръща своя залез
към лодките във плитчината глуха
и вдигат се орляци от комари
кръвта на слънцето отново да изсмучат.
Прибират се последните рибари -
надеждите последни се прибират
и траурно спокойна е водата
солена и безсмислено красива.
Самотният кордон на кандилата,
запалени от идващата вечер,
изплува като паметна галера,
а после се отдръпва надалече.
Като красивото, съвсем ненужен,
животът в тези мигове се връща,
с пергел описва кръгове и бавно
във бъчвата от тъмнина замръква.
Замръквам с него, може би случаен,
свидетел на това, което беше,
и става равно всичко преживяно
и мъртво - за което ме болеше.
Но във съня сърцето пак рискува
да спре на малкото щастливи гари,
а краткото му щастие ме пари,
защото бе предчувствие за свойто
Утре...
© Младен Мисана All rights reserved.
