Презирам жалките човешки същества.
Играят своите мизерни роли.
Далеч от тях откривам любовта
към бездните и извисен се моля. -
Да има върхове над всеки блян.
Безбройни пропасти...телата ни да падат.
Духът е птица - винаги е сам.
И рее се спирално до припадък...
Пространството прилича на море,
с вълни невидими - разпенен вятър.
И времето със маски - без да спре,
играе себе си в космически театър.
© Младен Мисана All rights reserved.