Заета бях
Заета бях. Прегръщах борове бодливи,
кората грапава изплакваше смола,
разказвах как сметта купувах вместо сливи
и порта бях, и праг... какво не съм била?
Заета бях. Шептях на камъните сини:
Сама ги спънах с пранги волните нозе.
Полето равно ме убиваше, с години...
Душата балканджийска – нея не я взе.
И за какво му е тя – горда, с трудно име?
На вятър хвърлени години и вини...
Заета бях... Да се лекувам... Прегърни ме!
Елха бодлива съм... Или ме подмини.
Че ако капчиците ярка кръв те плашат,
не знаеш – белег, съм до белег... До кора.
Отрова много – да напълни цяла чаша,
изпия ли я, даже няма да умра...
Заета бях. Обърнах, за да те намеря,
навън с хастара този много сбъркан свят.
Ако не дойдеш днес – обичай ме от вчера,
или нощес, щом бели сови полетят.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
