Загубих, но ще бъда
Защо нахлузих тази добрина?
Така е трудно днес да си човечен,
дори и да останеш настрана,
от делника в страдание облечен…
Опитвам се да бъда прям и мил,
не ми е нужна никаква награда…
Достатъчно е финият април
с дъга да ми направи серенада.
Събличам хоризонта и флиртувам.
Къде захвърли хубавите дни?
Листът е бял, но няма да рисувам
дете от стих. Говоря ти с очи.
Осанка на врабче в небе от рими.
Това съм аз! Забрави ме, нали?
Сега ли да ти кажа: „Нямам име“?
Вратите към сълзите притвори.
Дарих ти с пълни шепи любовта,
и бавно вечерта ти нарисувах.
Защо ми се налага да мълча,
дори и само в лист да те членувам?
Защо изгуби пламъка свенлив?
Седни и изпрати стрела от лъка.
Дали и през небесен обектив,
ще видя край на творческата мъка?
Поетът е затворен и скърби…
Сърцето пред последната присъда,
изпусна огледалните си дни, –
със думите: „Загубих, но ще бъда“!
© Димитър Драганов All rights reserved.
