Закъснялото завръщане...
Закъснялото завръщане...
на Светлата памет на Майка ми
Да се завърнеш в бащината къща
Димчо Дебелянов
Скитане ли ми омръзна?...
Пътят ми ли е към края?...
И́ли пък понеже зъзнех
при комфорт в самотна стая?...
И в безсъние унесен
с тъжни мисли в самотата,
и понеже вън бе Есен –
хванах за назад следата...
Някога пак Есен беше,
само че по-друга... Весела...
Пътят властно ме зовеше
там: в Далечината есенна...
... Днес си спомних, че в отнетата
младост, нейде в Планината
има място на Планетата –
най-красиво на Земята...
И от там бях хванал пътя,
и отново беше Есен...
После дълго, знам, не стъпих –
няма Път обратен лесен!...
... Казах си сега и тръгнах –
Пътят се оказа труден,
но във скитане обвръгнал –
като Син се върнах... Блуден!...
Изведнъж разбрах измамата
дето Времето направи –
в спомените ме подмами,
но реалността- забрави...
Там си беше Планината,
селото и то, но в бурени –
само къщата позната
дето беше прекатурена...
Аромат познат ме грабна,
чувства стари връхлетяха –
Самотата не отслабна
под пору́тената стряха!...
Там бе кучето ни старо
в самотата подивяло –
спомних си с „добрият Шаро“*
колко много сме играли...
... но си бяха и следите
от изминалото Време,
а изгнили и гредите
под гнетящото му бреме...
Някаква си керемида
счупила се и обрекла
къщата на панахида
и в годините си текла...
... а на двора пак е мама –
величава като Жрица –
сведена е над казана
и приготвя лютеница...
05-10.2021.
*Шаро се казваше любимото ми куче
от ония времена
© Коста Качев All rights reserved.
