Ръцете му са сухи и смирени,
косата му - отдавна побеляла,
очите му обаче са засмени
и нищо, че усмивката е вяла.
Започнал е обратното броене.
На живота му май идва краят
и всеки ден тук оценен е,
и всяко утро е омая….
А вечер слиза на реката -
да брои звездите на небето
и, мислейки за Светлината,
си спомня дните на полето.
Сега за себе си не съжалява,
за нищо не вини съдбата.
Тя свойта песен е изпяла -
намерил й е средината...
А времето е безвъзвратно
и връщане назад не става.
Началото му е незнайно.
На никой краят не прощава...
© Венета Димитрова All rights reserved.