Запролетя. И пред отворения ми прозорец

врабчетата започнаха да се надпяват.

Аз гледам ги през спуснатите щори,

наситена със завист,

как мъжкото начало в тях говори….

Любимата ги гледаше отгоре.

Не исках аз за мене да се бият,

един ми бе достатъчен – да бъде

във нощите ми вярна орисия,

в безпътицата – пътят,

нозете ми след поход да умие,

с целувки всеки спомен за изтрие…

Запролетя. И замирисаха в зелено

напъпилите джанки под балкона.

Видях мъжа – катереше за мене

бодливата суетност на живота,

той не видя напетите врабчета,

но все вървя към мен, вървя, додето,

потиснал в тялото си мъжкото начало,

постла в нозете ми земята и небето

и стана мое топло одеало,

огнище – да ми топли, да ми свети,

до лудост в зимите да ме прегръща,

та винаги да искам да се връщам.