Зарево
Сега съм сам. И няма за какво
да сея укор, за да жъна милост:
красив като съборено дърво,
пред страшен гръм короната не свило.
Да бях мълчал. Да бях привел глава,
не бих помамил огъня наблизо.
И птиците за късче синева
разпраха с клюн зелената ми риза.
И плаша мрака. Ярко зарево,
което над реката щом засвети,
ще вдигне с разжарения си ствол
и нощем стълба слънчева в небето...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
с поезия закичена е! Свети!
Не питам Бог. Аз зная за какво
разлиства в теб душата на поета.
Браво, Бароне!!!