Какво стана? 

Уж любов голяма,

а сега следа почти няма.

Защо? Писнах ти?! 

Много бързо човек забравя, когато

две сърца с километри разделени са.

Как за миг не престанах за теб да мисля,

любов голяма? 

Давай, признай, не ме мъчи, когато

искам да ме галиш с топли лъчи!  

Ти дори не вдигаш този телефон...

Ако бе се случило нещо с мен, 

как щеше да разбереш, любов? 

Тогава ще да се обвиняваш, ала

късно ще е! 

Защо така с чувствата се подиграваш?

Как те силно блестяха като огнени звезди,

а сега... сега те стоят и те чакат в мрака...

Как така не ме разбра, не ме разбра

защо? 

Защо спираш ме да ти показвам колко 

обичам и желая те? 

Защо възползваш се от това, че не 

мога да ти се сърдя? 

Възползвай се, 

но това не трябва да те успокоява,

а напротив, трябва да те смущава!

От факта, че вече мисля те от тях!

Мисля те от тях - хората! 

А аз, глупаво детенце вярвах и мечтах.

Все едно в приказка живях!

Като дете танцуващо и радващо се под

дъжда. 

Ала колкото и да е красиво, накрая

винаги се мокриш и се разболяваш!  

Ти просто вярваш на друг да те води

и все едно по облаците ходиш. Не, не, не... не е така!

Всичко е една лъжа, разбила детската мечта!