Смесват се сенки и стъпки.
Пътят свети. Звучи.
Птици прелитат. Кръжат.
И е безоблачно сладкото синьо,
а и вятърът си мълчи.
Сврял се е в тънката нишка,
която ни свързва
с онова, за което все ни боли,
или се прави на кротък,
за да ни подкрепи.
И защо му е да подпира живот,
без корона и корен, без стебло,
някаква си посока под лятната сянка,
дръзнала да снове
на следобеда в късната дрямка?
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
Нека отговорите се случват по взаимно желание, а въпросите... А Въпросите да ни поддържат Живи и Здрави. Сърдечни поздрави! И до нови срещи!*askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
