Как може животът да е толкова жесток?
Как може отново пак да съм сама?
Защо ли в хорските сърца трябва да има винаги тъга?
Трудно е да се отговори на тези три неща!

Искам да обичам и да съм обичана,
искам да съм щастлива и усмихната.
Искам, но не мога, и пак оставам сама,
сама да бродя из тая зла земя.

Тихо е навсякъде и плаши ме това.
Някаква черна и зла е тази тишина.
Сякаш ме вика, кани ме да ме погълне сега,
сега, когато съм уплашена, че никога няма да съм обичана и все ще съм сама.

Аз обичах някога- усетих я любовта.
Но обичана не бях и останах с наранена душа.
Сега съм желана, но не ме радва това-
Господи, защо винаги се получава така!?

Той ме прегръща, както винаги мечтах.
Той е нежен, както винаги желах,
но аз не го обичам и от това ме боли,
моля те, Господи, моля те помогни!!!

Сълзи се стичат от очите и крещя,
така и какво да правя не мога да реша.
Това е толкова лошо и боли
и плътта ми сякаш в пламъци гори.

Аз винаги мечтаех да съм обичана и добра.
Аз искам да се усмихвам, но ето сега, че рева.
Защо винаги любовта трябва да е "тъга",
защо след всяка усмивка идва рана дълбока и остава завинаги следа?