Защо живея
Какъв е смисълът да живееш,
щом си изгубил любим човек?
Какъв е мотивът ти да живееш,
щом от болка и ден почивен нямаш.
Защо трябва да продължиш напред,
щом сам оставаш да вървиш?
Защо живота трябва да обичаш,
щом сам той те тъпче и троши?
Защо животът продължава,
ако за други е вече спрял?
И как да чувстваш щастието,
ако този, който те прави истински щастлив,
си е отишъл...?
Къде да търся лъчa светлина,
като мрак забулил е дори душата?
И как след рана дълбока
се очаква от мен да се изправя?
Живот ли? - НЕ...
Това е просто съществуване,
а сивото ежедневие ме поглъща
и като че ли забравям дори коя съм аз.
Дните се нижат бавно и мъчително,
болката расте с всяка секунда...
И как животът ми да има смисъл?
И как да не питам: "Защо живея?"?
А нещото, наречено живот,
така изпълнено с болка и трудности,
разкри пред моя поглед
огромна пропаст, очакваща да падна в нея!
Да падна в пропастта
и нивга вече да не стана.
Дотолкова съм примирена с жестоката съдба,
че започвам да жадувам падението свое.
Кой, кой ще дойде тихо до мен
и ще ми каже: "ЖИВЕЙ!"...
Никой, никой не може да види света -
грозен и черен, през моите очи...
И съдбата, таз проклета,
решила е да страдам вечно.
И в огън душата ми да тлее,
а мисълта да шепне: "Защо живея?"...
щом си изгубил любим човек?
Какъв е мотивът ти да живееш,
щом от болка и ден почивен нямаш.
Защо трябва да продължиш напред,
щом сам оставаш да вървиш?
Защо живота трябва да обичаш,
щом сам той те тъпче и троши?
Защо животът продължава,
ако за други е вече спрял?
И как да чувстваш щастието,
ако този, който те прави истински щастлив,
си е отишъл...?
Къде да търся лъчa светлина,
като мрак забулил е дори душата?
И как след рана дълбока
се очаква от мен да се изправя?
Живот ли? - НЕ...
Това е просто съществуване,
а сивото ежедневие ме поглъща
и като че ли забравям дори коя съм аз.
Дните се нижат бавно и мъчително,
болката расте с всяка секунда...
И как животът ми да има смисъл?
И как да не питам: "Защо живея?"?
А нещото, наречено живот,
така изпълнено с болка и трудности,
разкри пред моя поглед
огромна пропаст, очакваща да падна в нея!
Да падна в пропастта
и нивга вече да не стана.
Дотолкова съм примирена с жестоката съдба,
че започвам да жадувам падението свое.
Кой, кой ще дойде тихо до мен
и ще ми каже: "ЖИВЕЙ!"...
Никой, никой не може да види света -
грозен и черен, през моите очи...
И съдбата, таз проклета,
решила е да страдам вечно.
И в огън душата ми да тлее,
а мисълта да шепне: "Защо живея?"...
© Плами All rights reserved.
