Защо ли...
Защо ли, болко, си избрала
за свой дом моята душа,
защо се стелиш върху мене
като студена есенна мъгла?
Понякога си тиха и смирена,
друг път идваш във сълза,
бушуваш като силна буря,
вярна си приятелка във самота.
Понякога и аз те приласкавам,
с тиха нежност те приспивам.
Но дори когато те помилвам,
ти, болко, никога не си отиваш.
Знам, че с мене винаги ще бъдеш,
по оня път нагоре ще ме следваш.
Но ти умееш да се връщаш,
спокоен дом отново ще намериш.
© Магдалена Костадинова All rights reserved.
