Защо на мен?...
Пустотата съвсем ме обсеби, оптимизмът ми гасне полека,
във пустинен пейзаж ме заведе уж вълшебната моя пътека.
Само в приказки детски пътувах със вълшебен килим в небесата,
тук при мен, във това измерение, без любов просто вехнат цветята.
И понеже съм цвете за себе си, като фрезия пролетна гасна,
без усмивка и обич загивам, а съвсем скоро бях тъй прекрасна!
Колко тъжно-абсурдно стечение на житейските ми обстоятелства -
вместо благост и обич безкрайна - само ледено неразбирателство...
Съжалявам! Наистина много! Не очаквах такива обрати!
А това изпитание тежко е, ти защо, Боже, мене го прати?
Да не мислиш, че много съм силна? Хич дори нямам смелост голяма!
Ако изпит това е - тогава продължавам да уча... за двама!
© Мария Борисова All rights reserved.
