> Пустотата съвсем ме обсеби, оптимизмът ми гасне полека,
> във пустинен пейзаж ме заведе уж вълшебната моя пътека.
> Само в приказки детски пътувах със вълшебен килим в небесата,
> тук при мен, във това измерение, без любов просто вехнат цветята.
> И понеже съм цвете за себе си, като фрезия пролетна гасна,
> без усмивка и обич загивам, а съвсем скоро бях тъй прекрасна!
> Колко тъжно-абсурдно стечение на житейските ми обстоятелства -
> вместо благост и обич безкрайна - само ледено неразбирателство...
> Съжалявам! Наистина много! Не очаквах такива обрати!
> А това изпитание тежко е, ти защо, Боже, мене го прати?
> Да не мислиш, че много съм силна? Хич дори нямам смелост голяма!
> Ако изпит това е - тогава продължавам да уча... за двама!