Защо нямам съжаления
Гледал съм падащи звезди
как горят снага непожелани
Изхвърлени
като прогонени сълзи
от тъмната зеница на небето
държал съм за ръка
десетилетие мечти
завинаги несбъднати
докато те постигат своите
пред взора ми
прегръщал съм призраците им
стоял съм на едно “не бива” разстояние от устните им
пълнил съм напусто чашите бездънни
на най-красивите думи
извиращи от искрата електрическа
иззад ребрата
водил съм партизанските отряди
на вярата си
срещу империя Невъзможност,
именитите ѝ генерали: Съмнение,
Недостатъчност, Нередност...
лежал съм по очи с ръце закопчани
зад гърба ми
заради предателя Въздържание…
Но сега… сега му прощавам.
Сега империите падат сами.
Сега несбъднатите мечти
гримират старателно очи
набраздени от солените струйчици,
които осъзнаването е изтеглило
заради мен…
Защото винаги съм знаел, че…
Обичането е сега или никога…
не можеш да го завиеш в станиол
“за после” във хладилника…
Но те, морално несбъднатите, целомъдрено праведните мечти…
Пристигат до гара Знание
с влак Усещане по коловози
истински здрав разум…
Прекалено късно.
Обичането ми вече е дадено
на Сбъдването…
Което избра сега пред никога
И погали белезите ми на въздържание
с връхчетата на топли пръсти.
И целуна прозрачното “не бива” от своята страна на стената, за да стопи
разстоянието до посинелите ми устни.
