Защо, Природо, ме наказа
ЗАЩО, ПРИРОДО, МЕ НАКАЗА
Защо, Природо, ме наказа?
Защо остави ме сама?
Защо в живота ми показа
толкоз нерадостни неща?
Защо очите ми все тъжни,
не засияват в' весел смях,
защо от грижи неизбежни
кат хората и аз не бях?
Така минават тъжни дните
без радости и без другар
и влага мокри ми очите
лишена съм от най-скъп дар.
Най-страшно нещо самотата
никому не желая аз,
вървя сред хора непозната,
но все с надежда за тоз час,
все вярвам, надежда не губя,
че някой ден ще срещна теб.
Страхувам се да не погубя
човешкото за теб, човек.
Че младостта отдавна мина
в косите благородство грей.
Дали ще можеме двамина
живота да си доживейм?
Бъди добър, не чакай дълго,
ела ме силно прегърни!
Нека щастието бъде пълно
и радостни последни дни!
© Анка Келешева All rights reserved.
Поздрави!