(Защо тъга)
Не съм щастлива, като имам повече.
Не разбираш ли, че бях щастлива и тогава?
Да виждам как обичаш хората...
Да бъда щастие в класическия смисъл изтощава...
Докосвай лекичко надеждите ми с думи.
Изненадвай ме с целувки от подаръци.
Бъди ми празник, но такъв, загърнат в себе си.
Остави ме в ъгълчето да „усамотявам“:
най-глупавите мои мисли – твои са
(прошарените ъгли са пропукани в диханието ти),
по-светлите мечти – превърнах ги в прозорци,
по-тъмните – и през завесите ще съзерцавам;
тъгата ми е твоя, макар да е безсмислено.
(Светът осъден е да се разпада)
И съм щастлива. Съвършеното потиска.
Защо тъга? Умирам си от радост.
Не съм жена и не очаквам да порасна.
(Копнея пак да ме прегърнеш и да се забравя)
Не съм мече от плюш, но погледът ми се отнася,
помисля ли как и звездите остаряват.
Небето се нанася във сърцето и – угасват.
Умира всичко. За да посънува. „Още малко“.
Вземи ме във очите си, във безопасност...
И нищото е цвят, небе, и „всичко“ е тъга.
© Йоана All rights reserved.
