Защото ти не искаш да ме чуеш
Небето седна във краката ми,
а облаците млечно бели –
килим небесен за нозе.
Безмълвни птици се оглеждат
във приземеното небе,
подритват слънцето, което
(събирам цяло в тънките си длани)
прилича на оранжево сърце.
Морето се превърна в локва,
страхливи риби с трескави очи
по пясъците бясно тичат,
соленото защото им горчи.
Дърветата разпериха крила,
от рибените люспи полудяха,
издуха се и станаха платна,
като небесни яхти отлетяха.
Косите са ми с цвят на мента
и мисля, са го взели от дъжда.
Не е ли странно да познаваш
момичето с зелената коса?
© Джулиана Кашон All rights reserved.
