Завещание
Бих могла много да кажа на хората.
Мога да им кажа това,на което ме научи дългия път,
това,което ми прошепна умората...
Но знам,че няма да ме разберат.
Затова мълча-напразно няма да говоря.
Може би ще дойде ден,
в който,сред стотици чужди хора
ще срещна някой като мен.
Тогава само ще говоря.
Но сега за мен са всички чужди
и за всички аз съм чужденка.
Те,във своите компании от обич имат силна нужда,
а аз,студена скитница,не чувствам самота.
Те,които уж владеят дните,
вечно жадни да за светлина,
те нощем светват лами и не виждат никога звездите,
даже в дългото им лято все преследва ги студа...
А аз,която скитам в нощите
имам твърде много светлина,
стигат ми звездите,аромата на овошките...
В дългата ми зима грее ме дори студа.
Понякога завиждам им за този празен смях,
за който жертват всичко на света.
Но знам,че само болката живее в тях.
Уви,ако им го кажа,няма да ме разберат...
Да,трудно е в мълчание да се живее ( и умре).
И да-аз винаги мълча-това е моето послание,
а за този,неродения,що ще може да ме разбере
отсега записвам своето завещание.
