Завет
Свикнал съм да бъда все забравен...
Да ми напишеш: "Здрасти. Как си?" само, като имаш нужда...
Научих се да плувам, няма веч в очите ти да съм удавен,
и колкото те опознавам повече, то толкова ми ставаш все по-чужда...
Не мога и не искам да те моля за внимание...
На друг раздаваш го, разбирам...
Сама недей да влизаш със себе си във пререкание,
това убива ме, ще абдикирам...
На сълзи вече вяра нямам...
Студен съм казват, мнителен... Дали?
Но нямам вече сили на богини да се кланям,
да гледам Слънцето остава малко, дори си мисля... Скоро ще вали.
Животът даде ми уроци!
Веднъж ме срина, бях на дъното... В калта.
Изплаках хиляди сълзи... Потоци!
Сега е време, да възкръсна изпод пепелта...
Дали ще ме обичат истински? Не зная...
Ще мине време, и това ще разбера...
Но миг преди да съм изнемощял, очакващ края...
То искам от плодовете на Любовта да мога да си набера.
© Съби Седник All rights reserved.
