Завинаги към приказката със щастливия край...
Във сляпото мълчание на болката
потръпва твоето неизживяно щастие.
Завършекът е някак не на място
и не на време се събужда разума...
Убождащо ухапване! И кръв,
течаща по последните отломки
от здрава и неразранена същност
засяда във ненужното преглъщане
на нечия криворазбрана суета.
Падни от свойте рамене, безчувственост!
И удави се във напиращите извори
на моето освобождение! Заря!
И след събуждането - мания,
че сме загубили несъществуващото.
Въпрос! И след въпроса - поглед.
След погледа - осъждане на смърт.
А всичко е така елементарно!
Обичаш ли ме? Страх ли те е? Чакай ме!
Във дулото на сляпото оръдие.
Ще ни изстреля някъде, нататък...
и там ще се намерим чисти.
Очите ти ще виждат само мен,
а ти ще бъдеш моето спасение,
защото приказките имат хубав край...
И времето е винаги насочено
натам, където ще сме ние.
Това ще е последната му спирка!
Любовта ще прелива от страст.
Никой не може да знае да плува
в любов като нашата! Никой!
Никой не може да изиграе
сюжет като нашия! Никога!
Вярваш ли? Плачеш ли?
Искаш ли? Трябваш ми!
Трябва ми твойто
съмнение в себе си!
Плачеш ли? Твоите сълзи са страшни!
Неми! Невидими! Тръпнещи! Палещи!
Цялата вечност раздират сълзите
на окованата твоя любов.
Аз пия от тях и целувам очите ти,
сълзите ти носят по нещо от теб.
Аз ги събирам, и те крия, и бягам
завинаги към приказката със щастливия край...!
© Цвети Пеева All rights reserved.
