Завист
Много завист натрупах
в своя безгрижен живот,
прехвърлил отдавна средата...
Оттук нататък - хората казват
"Каквото дал Бог" -
но за завистта ми бяха словата.
Завиждам на вятъра,
дето прегръща, когото поще,
дето повдига полите на красиви момичета.
Завиждам на гларуса,
който като дявол краде
последните залъци,
но обичат го всички.
И на рифа завиждам,
че си има море....
С него - спазарих
педя парче от скалата.
Там - от корали ще вдигна хотел
за мисли, мечти и приятели.
От високия покрив
ще завиждам свободно на радостта,
разпенила страстно
ласките на вълните...
Ще злобея по хоризонта
и тази негова безкрайна черта,
оковала ме в синьо - тук -
до поискване...
Завиждам на себе си още,
макар да не знам защо.
Може би за онова старо безгрижие?!
Може би за онова зрънце добро,
посято от мама
и порасло сред книгите...
Може би - за мечтите,
надеждите, дързостта...
Макар с пречупени пръсти,
но оцелели...
Не! Не! Не е нищо
от всичко това.
Днес разбрах:
завиждам си
за любовта... към тебе...
© Красимир Чернев All rights reserved.
Сърдечно благодаря!
