Завръщане към залеза на последния изгрев
Не е тунел, а улица паважна.
Оловото на спусъка тежи.
Да бъда жив дотук ми беше важно,
защото знам: дори и Бог греши.
Вървя натам, където не предрече
пророчицата с леко евтин руж.
Звездите и да лаят, са далече,
но кучето усеща, че съм чужд.
Дочувам как гласът му се заплита
по брънките на стария синджир.
Животът тук след мръкнало не скита
и спи опитомения пастир.
Дърва за огрев са подпрели кротко
кирпича на дувар недостроен,
по който ще преминат две-три котки,
подплашени от идващия ден.
Избягал от смалените гиганти,
на виното от тъмния кармин –
артритно ще изскърцат двете панти.
След туй – резе. И вечност за един.
© Димитър Никифоров All rights reserved.
