Завръщане в нищото
ЗАВРЪЩАНЕ В НИЩОТО
Дордето чаках първите петли
да спукат с нокът вимето на мрака
и сокът му тръпчив да заискри,
да потече на село над чардака,
а лятото със сребърен куршум
да стресне дремещите таласъми,
плашилото с парадния костюм
закрета вън с износени налъми.
Къде потеглило бе – не разбрах,
но как стопява се нощта съзирах.
И през мухи и облачета прах
дочух за миг цигулка как засвири.
Разпръснат, здрачът после разтопи
на златна капка сънени клепачи.
Прозрях, че под уханните липи
не свири никой – само тихо плачат
презрялата от пустош тишина,
гробовете край сринатите къщи,
с изтрити от забрава имена –
защото никой тук не се е връщал,
прокъсана покривка от кенар,
разпаднал се от дървояди вратник,
сред угар, почернена от пожар –
веднъж напред и втори път обратно.
А в черквата – с избодени очи,
светци, Мадона, Младенец и Господ,
един-единствен слънчев лъч – горчив,
прошепна ми, че просто бях на гости.
© Валентина Йотова All rights reserved.
