Нощта неистово заставя ме да пиша.
Да пиша с магмата на демоничната душа.
Магьосник черен вместо мене диша.
Изгаря устните ми с плътен огнен шал...
Душа се, искам да крещя, ала не мога
и само треморно редя на листа бял слова.
Расте в сърцето земетръсната тревога,
набъбват думи-гъби в есенната кал.
Огъвам този свят докрай в една подкова,
държа го в шепите си мъничък - безлик.
Духът-небитие расте - вселените оборва,
надал самотен, метагалактичен вик. ...