Здраво копеле са моите нерви...
Уж ни беше приятел,
а ни предаде на палачите голи.
Без да мислиш,
че те - другите,
ще ни драскат с нокти,
ще смучат нощите ни,
кръвта ни,
а ти ще гледаш безучастно
как ставаме за всичко... за всички.
Здраво копеле са моите нерви,
здраво.
На плюс и минус издържат,
но
двете сови вече няма да се усмихват.
Не им стигнаха силите.
Лизнаха небето с крилата си,
пък ти се усмихваш ехидно.
Има ли още след нас? Има.
Не знаеш да броиш, а аз си питам.
Заради всичкото бяло, заради тях,
не трябва да отскачам встрани.
Желязо ще стана. Бетон. И куп други работи.
(Ботушите ми
са обръгнали на мокри локви),
пък и
ръцете ме сърбят… за чистене.
За да сме квит, да няма обидени,
ще започна от мене си.
(Останали са много въшки, много
и земни грешки в кръщелното
ми омотани).
Ще издърпам възлите
със зъби,
заради рибаря в мен,
който тъй и не успя
да си намери тихо място,
където без въпроси да остане.
Все защо, защо, защо?
Боса, гола
ще продължа да ровя сляпо
и да питам - докога?
Времето раздвижва вятъра и кожата
се свлича на талази,
изгаря пясък във очите и е страшно,
много страшно.
Мъртва риба и изсъхнала сълза.
Ще изчакам
да си тръгне и последният палач...
И последната светулка
горе
(защо пък горе),
там бил, казват, щастливият рай,
страшният съд,
казанът и адът.
Там ще тропна с крак
и ще поискам сметка на маските.
Изобщо няма да е нахално, никак даже
нахално,
че такава ще е смъртта на ролите.
Ти ще ми смъкнеш омразата.
Аз... За по-сигурно,
ще насоча и дулото.
Нищо повече.
Дупка в пръстта. И камбана за сбогом.
© Веска Алексиева All rights reserved.
