Утрото тихо се подава през заскрежените стъкла,

леко и с плахи стъпки пак завръща се деня,

за да разкрие изящното творение на нощта,

покрила с бял килим, сякаш от сребро, сухата земя.

Отваряйки очи, захласнат гледаш този зимен рай,

необятни са и тъй далечни чезнещите планини,

снежен плащ над тях се спуска навред безкрай,

върховете крият се в снежната прегръдка на мъгли.

Танцуват и се смеят, летят и пеят белите снежинки,

тъй крехки, чисти и невинни като ангелски сълзи,

милват детската ръка и после в миг изчезват,

като хилядите изречени, но несбъднати мечти.