Златната ми Есен

(по Евгения Жабчикова)

Не е сезон тя, Златната ми Есен!
Тя Чувство е, душата що гори!
Ех, мъжко време и за лов, за песен!
Камината, в очите ти, гори!

Прекрасните ми астри и гергини,
и ябълките, крушите, и дюлите,
полянката със минзухари сини,
и глогът, що ми скулите ожули...

Да се завърнеш в дядовата къща...
Кобилица, подпряна до оджака...
Със дъх на вино някой те прегръща,
а старата със баница те чака...

Дървата да нацепиш със секира...
Овцете - до една да са близнили...
Във Есента си детството намираме,
а да се върнем, просто сме безсилни...

В душата нося родното си село.
От всичко е най-мило и най скъпо.
Стихът се сплита някак неумело,
а аз, чрез спомен, във нощви се къпя...

От дядовците - нося Трудолюбие.
От бабите - Търпение и Доброта.
От тати - Обичта към людете.
От мама - Искреност и Чистота.

С живота си се справям с упоритост
и помня я заръката им свята:
- Каквото семе турил си в браздите,
такова ще е зърното в нивята!

За кратко съм и тук... Не се помайвам,
че всеки във живота има срок...
Живея честно, праведно и се старая,
и вярвам, че отгоре гледа Бог!

Please sign in with your account so you can comment and vote.