Златното руно
Нито със ореол, нито в шайка на грешници черни,
крих жената на ближния в свойте зеници,
за да храня с въздишки мълвата, че който я мерне,
ще зареже я царство, я кротки дечица.
Тя с косите си тръсва хиляда слънца разжарени
и гнезди светлините им в цвят или ручей.
Би могла да е, Господи, твое досущ отражение,
но нали с мен я срещна нелепият случай.
Аз вградих вдън душата ù (между дълга и каприза)
тъмна страст, дето плъзва по кожата вечер.
И сега Тя е вик, по-неравен от кулата в Пиза ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up