Златното руно
Златното руно
Нито със ореол, нито в шайка на грешници черни,
крих жената на ближния в свойте зеници,
за да храня с въздишки мълвата, че който я мерне,
ще зареже я царство, я кротки дечица.
Тя с косите си тръсва хиляда слънца разжарени
и гнезди светлините им в цвят или ручей.
Би могла да е, Господи, твое досущ отражение,
но нали с мен я срещна нелепият случай.
Аз вградих вдън душата ù (между дълга и каприза)
тъмна страст, дето плъзва по кожата вечер.
И сега Тя е вик, по-неравен от кулата в Пиза
и по-остър от връх на откъсващ се глетчер.
И дори да линее у мене поетът, ще вметна,
че понякога сутрин (не в час вероломен),
кротко, кротко клокочи в очите ù... Етна
и залива света ми. От корен до спомен.
И притварям очи. И как смея, как смея изобщо
да изопна сърце или тялото струнно,
щом от бенка до болка край Нея среднощем
друг е стражът законен на златното руно...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
