Зов
Ще те видя ли? Някога, някъде…,
като спомен в безбрежната степ.
С цветовете на алени макове
да възкръсвам мечтите у теб.
И едва покорени от допира -
в бели пръсти копнеж да гори,
сякаш слънцето в пламнали снопове
чудесата лъчисто твори.
Ще те имам ли? Всякога, всякъде…,
като блясък в зелена трева.
Остудял от безмълвното чакане -
да се стопля в две кратки слова.
И едва, от шептене привличана,
да си сбъднатост – цвете в ръжта.
Нежно взирана. Светло заричана.
Като зов – от деня до нощта.
(Сбъдната вселена)
© Ясен Ведрин All rights reserved.
