Зов
Все някога, в един-единствен миг,
когато мене няма да ме има,
ще дойда във съня ти като вик
или като една внезапна рима.
Ще дойда като изгрев, като здрач,
ще дойда цял или наполовина.
Със себе си ще нося смях и плач,
а сигурно и някоя картина.
Горчиво е, че всичко е лъжа,
освен това, което си отива.
Бях вечно сам и сам ще продължа.
Душата ми е чиста и щастлива.
Така и не посмях поне със щрих
в очите ти красиви да надникна.
В годините си може би се скрих,
а може би, защото съм отвикнал.
Но късно е! Ноември, странно тих
е топъл като ласка закъсняла,
напомня за последния триптих
на идващата зима сиво-бяла.
Това е без значение сега -
картините ме викат с нежен шепот.
Отивам си със мъничко тъга
и с някакъв неясен, странен трепет...
Довиждане и... сбогом, може би...
Аз трябва да вървя все по-нататък.
Бих искал да ти кажа, но... Не би...
Животът е така печално кратък...
© Чавдар Тепешанов All rights reserved.
