Зов
О, зов, зов си призори
и потъвам в ръцете ти.
Пясъкът е нашето легло,
и ухае на море и сол…
О, зов, зов си в нощта,
когато замлъкне деня.
Зов, когато заспивам,
и когато се събуждам.
И цялата така изгарям,
и небето под краката ми е.
А земята горе е високо,
и отвежда ме далече.
И къде е това, питат ме,
къде е това, мое кътче?
Там където пия слънце,
и където меся щастие.
И какво има във вятъра,
което дава ми смисъл?
И какво зове сърцето ми?
Какво има в моя въздух?
И паднах! - аз им рекох,
паднах в обятията ти.
Там, някъде във времето,
паднах и останах в теб.
И запали ти в мен вечност,
и поведе ме към моя бряг.
И отекна в мен зов любовен,
а сърцето ми замлъкна.
© Лили Вълчева All rights reserved.
