Звезда
Аз искам да я помня все такава,
огряла в сребристобяла светлина,
потайна и загадъчно красива –
сияйна в призрачната тишина.
Аз искам вечно в нощите прохладни,
сияйна в южното безоблачно небе,
пробудена в нощите потайни,
брилянтно все да свети в нощта.
Кристално чисто, приказно красиво,
една звезда от нежно кадифе
пак ласки сребролуни да разлива
над умореното притихнало поле.
И, ако нявга слънцето угасне
и в сънен мрак потъне морната земя,
единствен нека споменът остане
навек негаснещо да свети на света.
Когато в тъмното далеч отекнат
зловещо воплите печални на смъртта,
за сетен път, тогава нека блеснат
сияйните лъчи на сребърна звезда.
И нека там, над гроба ми, зорница
да свети ярко пак в нощта
и във една единствена искрица
да блесне моята несбъдната мечта.
Че цял живот е търсила напразно
далечният лазурносин - бленуван бряг.
Но тя... Уви! Удави се безславно
в едно море от студ и непрогледен мрак!
Морякът стар със свъсените вежди
за участ зла на вахтата заспал в зори
и корабът на лихите надежди
потънал бил -разбит в подводните скали...
Аз искам да я помня все такава
сребристо нежна, плахо трепнеща в нощта-
чаровен сън на грейнали в забрава
очи в плен на кристално чиста светлина...
март 1998 г
© Христо Оджаков All rights reserved.
