Притъмняла е пак вечерта,
ето вънка просветнаха лампите,
а на листа ми...бледа черта.
В мен се борят словата и ямбите.
Да ги впримча във стих за любов,
за копнежно и жарко привличане,
под искрящия, земен покров -
две тела в свойто лудо обричане!
Ти си млада звезда...аз линея,
във сърцето си болка изпитвам!
Щом помръкне звезда, знай със нея
и душа нейде в тъмното литва!
Ала чуй ми, момиче, речта:
-Ти звезда щом опадаща зърнеш,
може в теб да се сбъдне мечта
и когато към мен се обърнеш,
ще ме видиш в космически прах,
как душата лети...отделена,
към небето без болка и страх
до оназ звездолика вселена...
В небосвода отправиш ли ти
своя поглед...в луна ще ме зърнеш.
Ще ти светя до ранни зори,
но при теб няма как да се върна!
31.10.2017 г.
© Владислав Недялков All rights reserved.