Седни да си починеш. - ми казваше, правейки ми място на сепарето, до него.
- След малко, сега не мога. - отговарях, държейки халба с бира, или чиния с храна.
- Почти ти изядох дробчето, не се стърпях, извинявай. Да ти поръчам ли друго?
- Недей. - казах. - Може да си хапна от твоите хапки.
Той се усмихна. А аз летях като зашеметена винарка, ту към него, ту към хладилника, ту към градината. Помня, че носех една бяла риза, сини дънки с колан, за да не ми избягат. И бях брюнетка. С бретон.
Между пролуките той ме питаше, разни неща, общи приказки. Разглеждах го скришом. Беше по-хубав от американски актьор. Все по-отчетливо усещах шума от алармата си. Системата ми беше пред срив. През цялото време чувах пискащите, звуци че нещо става, но не бях в състояние да ги спра и всячески се стремях да не ми личи. Аз бях ракета лавираща между неговите трапчинки, а гласа му... Ах, този глас! Направо ме приковаваше в поза мирно. Само аз и той в празната зала. Какво ми говореше от онази маса, не спираше д ...