А можеше да няма "Утре"
"Господ е Пастир мой, няма да остана в нужда..."
/Давидов псалом/
Случката която искам да ви разкажа, на пръв поглед е съвсем обикновена и дори невзрачна, но когато се върна трийсет години назад, осъзнавам, че можех да остана завинаги на 15. Днес за мен щяха да си спомнят единствено родителите ми, а много от сегашните ми приятели дори нямаше да подозират, че някога ме е имало.
Беше горещ ден, лятната ваканция набираше скорост, а аз нямах търпение да си отида на село при любимите баба и дядо. Случи се така, че братовчед ми, който е по-голям от мен и не живее в нашия град, пътьом от някъде решил да се отбие за няколко часа в къщи, преди да продължи за село. Спомням си, че много се зарадвах на възможността да тръгна с него. Щяхме да пътуваме със следобедния влак, който обикновено беше претъпкан. Потеглихме, а влакът наистина беше претъпкан, всички прозорци отворени и въпреки това, едва се дишаше. И за да бъда по-ясна, става въпрос не за какъв да е влак, а за електричките, които и в днешно време все още успешно се придвижват по българските железници. Двамата с братовчед ми останахме правостоящи в самото начало на вагона, за по-навътре не можехме и да си помислим. Пътуването трябваше да продължи около час. След като на третата гара от нашата влакът отново набра скорост, аз усетих силен удар по главата и докато се усетя какво точно става, установих, че по мен се стича кръв. Само след секунди цялата бях обляна, хората около мен започнаха да викат за помощ, появи се началникът на влака и ме отведе в първия вагон близо до машината. Братовчед ми не се отделяше от мен. Докато ме почистват, опитвайки се да спрат кръвта, началника и кондуктора ни разпитваха. Оказа се, че точно в края на това населено място покрай ЖП линията си играят ромчета, чиято любима занимавка била да хвърлят камъни по преминаващите влакове и един от тези камъни връхлетял през отворения прозорец точно върху моята глава. Аз вече усещах своята неадекватност, доста кръв бе изтекла, дрехите ми бяха алено червени, а ударът се оказа съвсем близо до слепоочието.
Накратко, това можеше да бъде краят на земния ми път.
Днес когато си спомням за всичко това, просто благодаря на Бог за милостта и знам, че Той винаги е, не просто няколко крачки пред мен, а цял един живот.
© Руми All rights reserved.
