А можеше да няма "Утре"
"Господ е Пастир мой, няма да остана в нужда..."
/Давидов псалом/
Случката която искам да ви разкажа, на пръв поглед е съвсем обикновена и дори невзрачна, но когато се върна трийсет години назад, осъзнавам, че можех да остана завинаги на 15. Днес за мен щяха да си спомнят единствено родителите ми, а много от сегашните ми приятели дори нямаше да подозират, че някога ме е имало.
Беше горещ ден, лятната ваканция набираше скорост, а аз нямах търпение да си отида на село при любимите баба и дядо. Случи се така, че братовчед ми, връщайки се от някъде, решил да се отбие за няколко часа в къщи, преди да продължи за село. Спомням си, че много се зарадвах на възможността да тръгна с него. Щяхме да пътуваме със следобедния влак, който обикновено беше претъпкан. Потеглихме, а влакът наистина беше претъпкан, всички прозорци отворени и въпреки това, едва се дишаше. И за да бъда по-ясна, става въпрос не за какъв да е влак, а за електричките, които и в днешно време все още успешно се придвижват по българските железници. Двамата с братовчед ми останахме правостоящи в самото начало на вагона, за по-навътре не можехме и да си помислим. Пътуването трябваше да продължи около час. След като на третата гара от нашата влакът отново набра скорост, аз усетих силен удар по главата, пипнах се и установих, че от мястото шурти кръв. Само след секунди, цялата бях обляна, хората около мен започнаха да викат за помощ, появи се началникът на влака и ме отведе в първия вагон, близо до машината. Братовчед ми не се отделяше от мен. Докато ме почистват, опитвайки се да спрат кръвта, началника и кондуктора ни разпитваха. Оказа се, че точно в края на това населено място покрай ЖП линията си играят ромчета, чиято любима занимавка е да хвърлят камъни по преминаващите влакове и един от тези камъни бе връхлетял през отворения прозорец точно върху мен. Аз вече усещах своята неадекватност, доста кръв беше изтекла, дрехите ми бяха алено червени, а ударът се оказа съвсем близо до слепоочието.
Накратко, това можеше да бъде краят на земния ми път.
Днес когато си спомням за всичко това, просто благодаря на Бог за милостта и знам, че Той винаги е, не просто няколко крачки пред мен, а цял един живот.
© Руми Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Стойчо, може да съм малко краен, но ако ги толерираме и не говорим по тази тема, те никога няма да се интегрират, а това е вредно за самите тях и за обществото ни като цяло! Познавам ги много добре: склонни са винаги да те измамят и ограбят. Това е генетичната им обремененост, вина за което имаме и ние. Извинявай, Руми!
-
На всички вас, скъпи хора, благодаря от все сърце за милите думи, за топлото отношение и за отделеното време! И понеже днес е световният ден на приятелството, аз съм истински щастлива, че във ваше лице откривам, не просто хора със сходни интересе, а приятели! Благодаря ви! Бъдете щастливи и вдъхновени!
-
Уникална си, Руми! От малко зрънце, можеш да изградиш нещо голямо и със съществена цена! И добре, че Господ е бдял над теб, за да имаме удоволствието да те познаваме!...Дано те пази и в бъдеще и от всичко!...
-
Наистина има божия намеса в тази случка. И неслучайно. Станалото е, за да те има, Руми и да ни радваш с творчеството си. Роми по гарите - това беше пряк резултат от кошмарното управление на Тато. Той позволяваше на ромите да живеят в катуни на самите гари. Например Сливенската гара представляваше един ужасяващ катун. Да те е страх и гнус да слезеш на нея. Поздравление за правдивия кратък разказ!
П.П. Ползвам случая да ти благодаря, че постави в Любими стихотворението ми "Моя тъжна любов". -
Благодаря за бисера, който си намерих, скъпа Руми! Потръпнах, развълнувах се и се просълзих. Произведението е от онези кратки на пръв поглед обикновени истории, които бележат живота ти и оставят следа завинаги. В действителност са необикновени. Ще запомня този знаменателен разказ, който отвежда към най -важните въпроси за всеки човек. Безкрайно съм благодарна на Господ, че е опазил живота ти! Радвам се, че цениш всеки ден, който Той ти е подарил. Завършвам с прекрасния ти финал: „ Днес когато си спомням за всичко това, просто благодаря на Бог за милостта и знам, че Той винаги е, не просто няколко крачки пред мен, а цял един живот.” Силно, силно те прегръщам, мила Руми! Благодаря ти!
-
Много красив разказ за вярата!
-
Стойчо, Исмаиле, радвам се, че сте прочели тази моя история и ви благодаря за споделеното. В никакъв случай не съм искала да засегна темата за интеграция и приобщаване на ромите, просто така се случи, че точно те се оказаха в "центъра на събитията".
Бях забравила тази случка, но поради някои обстоятелства наскоро, си я припомних и се замислих, колко крехък е животът ни. Благодаря ви още веднъж! -
О,не!Категорично съм против!
Съжалявам, че се намесвам в коментарите, но аз имам приятели сред циганите ,които също биха осъдили подобна постъпка!
Всичко е въпрос на образование и възпитание!
Съжалявам, че трябваше да се впиша в един излишен коментар. -
Представих си тази случка и ужасът, който е настъпил в крехката ти душичка, Руми! Стана ми мъчно за теб! А понякога упрекваме Хитлер! Може би пък да е имал основание, да ги прави на съпун!
-
Бог е с теб!
Имах подобен случай, но аз пътувах с военна линейка към летище Безмер,Ямболско. След разклон от летище Бършен (близо до Сливен)се вляхме в потока от автомобили по
пътя за Ямбол. Пред нас пътуваше самосвал, натоварен с камъни. Изведнъж, там където стоях, вдясно от шофьора, предното стъкло се посипа и камък, достатъчен да убие, падна в краката ми...
След това осъзнахме,че Съдбата е милостива!
Поздравления, Руми!🌹
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Благодаря, че сподели преживяното премеждие, Руми, при това в светлината на вярата!