Време е за безизразно лице. Това си мислех, докато извършваха акупунктура върху разклатените основи на емоциите ми. Пред очите ми. Пред мен! Плъзва дългите стоманени игли под повърхността на кожата ми с възможно най-хладните и безпристрастни движения. Аз не съм нищо специално за него, така че какво значение имат подутините около вените, където са впити жилата. И въпреки това – акупунктурата не е нищо лошо. Даже напротив – полезна е. Освобождаване на стреса и напрежението. Отключване на катинар от миналото. И така вратата се отваря и всичко си заминава. Защото иглата е наистина забита в кожата ми. Не е лъжа, не е сън. Иглата е тук! Приема топлината на вътрешността ми. Малко боли, ако трябва да съм честна. Боде точно в ядрото на слънчевия ми сплит, клони малко наляво към моста на НДК и надолу към стомаха ми. Нагарча ми на гърлото. Главата ми започва да пулсира като барабан.
Защо трябва да ми се прави акупунктура? С какво съм я заслужила? Не бях ли добра? Нали искреността се възнаграждаваше щедро? Защо сега трябва да ме боде с игли?
За да освободим стреса от миналото и да се върнем в реалността. Затова имам нужда от тази процедура. За да си стъпя на краката.
Затова забивай двадесет и седмата игла в някоя артерия, а аз няма да кажа нищо и няма да се противя. За първи път няма да ти възразя.
Прав си. Добре дошла в реалността. Наслаждавайте се на новата ни услуга – акупунктура на ревността.