Арабският принц

 Помня първия път, когато ясно го съзрях в съзнанието си. Бях на не повече от две или три години, но имах усещането, че съм живяла векове. Всяка нощ, когато попадах в прегръдките на мама, подготвях душата си за поредния полет извън времето и пространството, прекрачващ граници и стопяващ неудобните бариери. 

 В една подобна нощ аз потеглих на своето приключение към арабската пустиня, където стоеше и ме чакаше заедно със сокола си един замечтан арабски принц, по-различен от онези, за които сте чували, по-необичаен от всеки друг човек на тази земя! И когато аз възседнах своята камила, се наслаждавах на чара на пустинята, долавях мириса на печените фурми, а уханието на пустинните рози ме преследваше стремглаво и неудържимо. Камилата все повече и повече доближаваше мечтателя с черните очи.

 И докато аз мечтаех за мига, когато ще се удавя в дълбоките му омагьосващо тъмни ями, той седеше върху дюните, държейки в eдната ръка перо, а в другата – своя верен другар – сокола. Оглеждаше великото пространство на пустинята пред себе си, около него цвилеха коне – бели, черни, шарени – но той се чувстваше самотен, сякаш бе сам на този свят, нямащ нищо освен себе си, сокола и... мечтите си, които страстно желаеше не само да напише на листа хартия, но и да се сбъднат. „Какво си въобразявам?” – сепна се той изведнъж и се събуди от сладката дрямка. „На принцовете не им е писано щастие, не им е писана любов, не им са писани дори простите радости от живота, защото първо трябва да мислят за народа, за държавата, за семейството, за роднините, за петрола, за богатствата, за хвалбите и веселбите, за скъпите коли, за многобройните любовни афери, за всичко друго на този свят, но не и за простичкото щастие, което е било съдено на бедняка... Хората имат очаквания от мен, аз имам мечти за бъдещето, хората искат да изпълнявам закони, да спазвам обичаи, аз искам да бъда свободен да избирам, да намеря жена, която да обичам ... Но нима очаквания и желания са две  неща равносилни едно на друго? Ами ако все пак народът ми даде свобода, избор, права – дали тогава ще намеря моята пустинна роза, моето сладко пустинно цвете! Толкова много жени съм срещал, толкова много лица, толкова много съдби – и нито една от тях не е моята пустинна роза. Дали изобщо тя съществува? Дали жената с дългите къдри като пясъчните дюни, със загадъчните зелени очи, с бялата порцеланова кожа съществува? Дали тя не е плод на моите сънища? Дали не е заблуда? О, дори да е заблуда – това е най-прелестната заблуда в моя живот. Дали изобщо някога ще я срещна, дали тя ще се появи? О, мое пустинно цвете, къде си? Къде скиташ ти, моя единствена любов?”

 А докато душата на арабския принц бе раздирана от стотици съмнения, неговата Пустинна Роза седеше на камилата и вървеше по пътя, водещ право към него. Понеже тя също го търсеше, тя също мечтаеше за него, тя също го обичаше. И двамата се желаеха до полуда, и двамата копнееха един за друг, но не можеха да се намерят, не знаеха дори дали този другият съществува, и страдаха, и се измъчваха. Бяха опитвали да забравят един за друг, да се потопят в реалността, но не ставаше. Те отдавна бяха осъзнали, че са сродни души, но за какво – след като той не знаеше къде да я намери, а тя знаеше къде да го търси, но не можеше да тръгне.

 Едногърбата камила потъваше в парещите дюни, а арабският принц пишеше стихове на своята Пустинна Роза, които щеше да й прочете, като пристигне, а тя – тя пишеше разкази, които искаше да му подари, като го открие. Но изведнъж насред пустинята  се разнесе опияняващата мелодия на арабските ритми, силните удари по тарамбуките, омайващите гласове на певците. И тогава арабският принц стана и пое по пътя на музиката, която бе в кръвта му заложена. А камилата, на която Пустинната Роза се возеше интуитивно, сякаш заучено се отправи точно натам към оазиса, откъдето идваха тези буйни ритми. Пустинната Роза цялата потрепери, развълнува се, защото все по-малко и по-малко оставаше, докато стигне до оазиса – а там бяха арабската музика, арабските танци, арабските нощи, но и не само...

 Розата пристигна първа. Тя слезе от своята вярна другарка, с която бяха прекосили земи, океани, морето и пустинята, разбира се, с която бяха устояли на честите бури, ветрове, гръмотевици, пожари, земетръси. Още щом стъпна върху пясъка, усети как се завръща към истинските си корени, как животът преливаше в нея, сякаш досега, не бе живяла истински, не бе дишала, а само е вегетирала. Но в онзи миг всичко се промени. Тя можеше ясно да разбере, че приказката, в която винаги силно искаше да попадне, за която всеотдайно бе написала истории ще се сбъдне. Не, тя се сбъдваше! И нищо и никой не можеше да предотврати това!

 Арабските ритми бързо завладяха Розата и тя мигом потърси своя арабски бели денс костюм и, сякаш по някаква случайност, предопределена от самия Бог, той лежеше там и я чакаше да го облече. Тя вече не мислеше, не разсъждаваше, просто се потопи изцяло в изкуството на кръшния арабски танц. Изви снага, ръцете й се движеха плавно като пълзяща змия, тялото й започна да се извива като лианите по дърветата, краката едва ли не сами стъпваха върху пясъка, после женствено пое воала си, уви се в него, а след това грациозно го развя. 

 Като че искаше да покаже на целия свят, че няма по-добра танцьорка, но честно, то така и си беше. Около нея започнаха да се трупат тълпи с хора, мъже, жени, деца. Всички жадно я изпиваха с поглед. Арабските шейхове със закачливите очи в белите кандури зорко я наблюдаваха, жените, облечени като в черни роби се възмущаваха от нейните фриволни танци, но тайно й завиждаха, а децата пляскаха от сърце. Розата омагьоса всички, дори сокола на принца, който бе пристигнал преди него, захласнато я гледаше. Цялото й тяло трептеше, плоското коремче вибрираше под звуците на инструментите, а очите – засияваха от радост – за пръв път Розата изпитваше радост, истинско щастие.

 Арабският принц бързаше, той знаеше, че закъснява за празника, но не знаеше какъв беше поводът. Просто вървеше нататък към веселието, не подозирайки дори, че там бе неговата сродна душа...

 Изведнъж певците спряха да пеят, музиката се промени – стана по-мелодична, по-ритмична от всякога. Розата се подготви за последен танц, вдигна воала, завъртя го около себе си, направи грациозно движение и изведнъж: о, чудеса, о, небеса, о, пресвети Боже! Тя го съзря, видя го, погледа й се сля с неговия, сърцето й се напълни с толкова много любов. Пустинната Роза най-сетне намери своя арабски принц! А той, стоеше, гледаше я, гледаше я, гледаше я, чуваше гласа на сърцето, което биеше по-зачестено от всякога, то му говореше за пръв път и той покорно му се подчиняваше. Знаеше, че тази прекрасна жена с дългите златни къдрици и енигматични зелени очи е неговата Пустинна Роза. Усещаше го. В онзи миг той отказваше да слуша разума, имаше уши само за сърцето. И тогава той стана, тя му подаде ръката си и заедно изиграха най-хубавия танц в живота. Толкова споделеност, толкова сила, толкова любов, толкова щастие, нито един от тях никога не бе чувствал. Телата им като в ритъм се отдадоха заедно на звуците на музиката. Той я гледаше, тя го водеше. Още тогава разбраха, че душите им са създадени една за друга, искаха да си кажат хиляди неща, да направят стотици лудории заедно, но засега можеха само да танцуват.

 Луната осветяваше пустинята, нощта възпяваше танца, любовта се възраждаше, а Клара и арабският принц бяха омагьосани веднъж и завинаги...