Прибирам се.

     В градината, Ириней клекнал на една пейка.

     Така се е заблеял, че не ме видя.

     Подритнах го по протегнатия крак и викам:

     -Здрасти, Ириней! Къде си се заблеял?

     Сепна се! Подскочи!

     -О, здравей! Здравей! Добре, че те виждам. Щях да ти се обаждам.

     -За какво съм ти притрябвал?

     -Да те питам и да те подсетя нещо.

     -А казвай - викам му аз и присядам до него. -Ама си прибери копитото да не спънеш някого.

     -Да, да! Прав си! Гледам те тия дни по телевизията. Сети ли се да си вземеш касетата?

     -Каква касета?

     -Но как каква? Със записа, естествено! Че как може да не си я вземеш! Та това е изключително!

     -Кое е изключително?

     -Как кое? Записът, естествено. Трийсет и седем минути. Това е изключително! Да ти отделят толкова време! И то в най-гледаното! Непременно си поискай касета.

     -И за какъв ми е бяс?

     -Как за какъв? За историята! За поколението.

     -Дрън, дрън - викам аз. - Дреме му на поколението за мен, че съм дрънкал някакви си глупости по телевизията.

      -Но как? Не си прав! Всичко трябва да се съхранява. Аз всичко си пазя. И се тревожа много, че идва зима, а не мога да си отида на село.

     -Чудо голямо. Ти тая година не си ходил там.

     -Не съм. Затова се тревожа. Трябва да проверя дали някъде тече. Там ми е голямата част от архива.

     -Че какъв архив имаш?

     -Как какъв? Голям, естествено! Огромен!

     -И какво си събрал?

     -Как какво? Всичко, естествено!

     -Малко е да кажа, че ме учудваш.

     -Но как? Всеки човек трябва да си има архив. Да се знае след време какъв е бил, какво е правил.

     -Ти - викам му аз, - да не си шантав, та си мислиш, че някой някога ще се интересува за нас? То и сега никой не ни бръсне за пукнат грош, та после ли.

     -Учудваш ме! Ами че внуците! Те трябва да знаят какъв е бил дядо им.

     -Ама ти имаш ли внуци?

     -Но как? Естествено!

     -Ами че аз те познавам от толкова години и никога не съм те чул да споменеш нещо ни за внуци, ни за деца, ни за жена. Знам само, че отдавна си се развел и живееш сам.

    -Да, така е. Но те все някога ще се заинтересуват. Ще поискат да знаят кой е дядо им.

    -Ти сега виждаш ли ги? Какви контакти имаш с тях?

    -Не са тука. Отдавна. Най-малкото изобщо не съм го виждал.

    -Малко неудобно, но от кога си разведен?

    Замисли се, попримигна и отсече:

    -От двайсет и шест години, три месеца и четири дни.

    -Децата ти при жената ли останаха? Виждаше ли ги?

    -Но как? Естествено. Имах право.

    -Та спомена за архива. Какво си събрал?

    -Всичко, естествено.

    -По-точно?

     -И какво "по-точно"? Всичко! Всичко, което се отнася до мен. Всичко което ме заобикаля. Записвам, събирам, сортирам и то за толкова години се събра много нещо. Жилището ми е запълнено догоре, до тавана. Вече не мога да минавам. Та затова преди години пренесох част от него на село.

     -Смайваш ме! Уж те познавах, а гледай какви чудеса правиш и аз нищо не знам. Разясни ми малко по-подробно какво събираш.

     -Но как? Нали ти казах! Всичко. Вестници, списания, бележки, записки. Записвам всичко. Ето, днес ще запиша, че съм бил с теб. Какво сме говорили, какво сме правили, какво съм те посъветвал. Изобщо да се знае с кого и кога съм бил. С какви хора съм се срещал. Ще отбележа какво е било времето. Какви са новините. Ей, като идвах насам, едва не се спънах в една дупка на улицата. На тротоара! Представяш ли си? Дупка и аз едва не се препънах. А можех да се контузя. Какво стана през пролетта? Спънах се и паднах. Строших си ръката. А можеше и по-лошо да стане. Отидох при лекар. Знаеш ли какво отношение? Бездушно! Описвам всичко това. Нека след време  поколенията да знаят как сме живели.

      -Ами за кучето описал ли си?

      -Но как? Естествено. Да те ухапе куче и то на центъра на града! Не само съм описал. Събрал съм огромен документален материал колко бездомни кучета има в града и в страната. Колко хора са ухапани от кучета.

      -Ами за политиката събираш ли нещо?

      -Но как? Естествено. За всички политици, за всеки, който се появи, имам отделни папки. Събирам всичко, което правят, говорят. Всичко. Нека поколенията знаят какви хора са ни управлявали. Докъде ни докараха. Ето вчера, билета за автобуса поскъпна със седем стотинки. Доматите станаха по два и петдесет. Трябва да се отбележи. Внуците трябва да знаят дядо им при какви условия е живял и може да разберат защо не се е развил по-благоприятно.

      -И колко време ти отнема всичко това?

      -Но как? Всичкото, естествено. Аз друго не правя. Сутрин отивам в библиотеката, преглеждам всички вестници. Отбелязвам си.

      -Ами само записваш ли?

      -Не, естествено. Събирам и документи. Вестниците са скъпи и не мога да си ги купувам, ама хората са невежи и знаеш ли колко нещо се изхвърля. На боклука. Събирам. Ей го на, видиш ли оня, дето стана от оная пейка. Остави си вестника. А знаеш ли колко неща има в него?

      -И това ти е смисълът на живота?

      -Но как? Естествено!

      -И от кога събираш?

      -Откакто се помня. Пазя всичките си бележници от училище. Всички контролни. Лентите за отличник, дипломите от кръжоци, книгите, с които съм награждаван. Членски книжки, изказване на събрания, участие в културния живот. Та това е изключително. Нека знаят какъв ученик е бил дядо им. С това могат да се гордеят.

      И Ириней надълго и нашироко ми разказваше кога, къде, какво е записал, събрал, подредил. Като ми разказваше какви планове още има и как всичко това някога ще бъде предадено на музеите и как хората с вълнение ще го четат, чак се просълзи.

      Може би и затова не видя, че станах да си тръгвам.

      Разделихме се.

     Той отиваше да архивира за историята срещата ни.

     Аз бързах да разходя внуците, че се заплеснах и забавих.