Аура - ІІ част

***

     - Нали разбираш, че тя няма да издържи много и ако не направиш пълно сливане… - тук Висшата ауриста Мага замълча. Тя познаваше племенника си. Той беше твърд характер и понякога труден за разбиране. Не напразно Воините на Аурис му се подчиняваха – имаше неограничена сила и упоритост, а и беше от тези, които не ценяха, кой знае колко висшия си произход,а просто го приемаха за даденост. Свикнал да раздава заповеди, той забравяше, че освен  генерал и подчинени има и друг вид енергийни отношения - между цветови и въздигащи към сливането на аурите.

    - Тя сама ще дойде! – отсече Натаниелл, без дори да отмества поглед от полетата, над които  в далечината червеникавото сияние на Великата Аурис бавно намаляваше, своят интензитет. Тук не настъпваше пълен мрак, а винаги имаше едно затъмнено червено сияние – по-тъмно или по светло – пейзажът почти не се изменяше. И в оскъдното сияние, осветяващо полята, излизаха нови работници. Гъбите-спори, които служеха за Огнищата на Яснотата* се прибираха точно в този момент от времето – нито по-рано, нито по-късно. Работниците по чесновите поля ги засмукваха по-рано, а другите изплуваха от дупките, наричани къртичини. И с право, зеещите отвори към дълбините носеха тези названия, защото в тази земя съществуваха червеи – къртичари, които ровеха и създаваха тунели. Те не се влияеха от горещите потоци на бълбукащата река Лавна. Точно обратното – често обичаха да се гмуркат в клокочещия и огън и когато след това изплуваха и се добираха до твърдината се покриваха с твърда скална коричка. Така заспиваха за определен период. Когато огладнееха или бяха готови да се раздвоят, те я пропукваха и пълзяха по тунелите или правеха нови под полетата с фосфориращи репи. С тази почва те най-харесваха да се хранят. А от тях страдаха и нисшите… „Правила и наказания! И всичко това, за да се домогнат жадните до енергиен миг на удоволствие.” – Налл смръщи вежди и присви ярките си очи. Противни му бяха тези неща и ако не беше леля му Мага, не би се вяснал тук, сред пиещите. Пиещи – той така наричаше Вамперите. Не ги харесваше, но това беше техният избор и сами се обричаха на подобен род съществуване. Знаеше, че при тях няма различен цвят на аурата и поради тази причина всеки изпит спектър и нюанс им даваше допълнително енергия. Отвращаваше го - това е. Той имаше същата способност, но да изпива или по-скоро, поглъща всяка светла аура. Притежаваше тази власт, но не я използваше. И това го отвращаваше. Емануил често му се  надсмиваше:

    - Не си ти Висш, скъпи, родни ми…Не си ! Сърдит си, всяваш страх у другите, ала никой от тях не знае, че не би използвал пълната сила, която притежаваш…

   - Светли ми, Емил*, не бъди сигурен в своите догадки! – с режещ глас му връщаше, но сам знаеше, че наистина не отпускаше пълната сила, която бушуваше в него. Понякога излизаше сам и отлиташе към Буреносните простори – само там, можеше да излее гнева си, несигурността си и празнотата си.Светлата си ауристична празнота. Само там можеше да отприщи енергийния си бяс и да не накърни нито една друга аура. Не, не беше добър. Натаниелл знаеше, че е себичен, властолюбив, свикнал на почитта и подчинението на другите. Това познаваше – така съществуваше. Нищо сложно – само върховно и чисто като Великата Аурис.  И така воюваше – без да дава право на опонентите си да избират. Обичаше да владее и да държи на избора си до последната енергийна капка. Без колебание…И за какво? Та, той беше Висш аурист –родил се от най-чистото и светлото и уплътнил силата си,чрез изпитания. По чувствените му устни заигра усмивка…Аурата му затрептя сгъстила с тонове наситеност плътността си. Той отново се намръщи. Вярно беше, че е единственият преминал изпитанието на прераждането три пъти и всеки път с еднаква наситеност на аурата. И в трите изпитания беше останал сам – неопетнен и непречупен. Сам сред другите. Чист и без примеси в аурата. До сега…

    - А ако не дойде сама? И ако аурата и се претопи в чистата светлина, която ти и вля? – Висшата изпитателно впи очи в него. Друг път не би му проличало, но сега сякаш нещо трепна в енергията, обгръщаща почти безплътната му форма. Мага се усмихна, облегна се назад и се настани още по удобно, върху голямото кресло, но без да изпуска вълнението в аурата на племенника си. И продължи: - Така и енергията ми реагира…и така и аз реших, че не си помислил точно за подобен род избор от нейна страна.

   Очите и нагло се разхождаха по високият енергиен силует в чиито очертания блестеше силен златист поток. Скулптора на най-чистата енергия. Студена непроменлива красота. Сила и власт, чисто енергийно мъжество и безкомпромисност – лъхаха от него. И още нещо – малко и мъждукащо празно петънце в аурата…Мага се усмихна. Точицата, която преди винаги тъмнееше, сега леко искреше в червен пламък.

   Натаниелл мълчеше, но и сам усещаше колебанието в енергийното си ядро.То придобиваше нова форма. „Сигурно ми е прекалено скучно…Светло и ауристично... Дори прекалено много енергийни мигове минаха от последното въставане на някой вамперски сбор. Сега те се хранят редовно и не чувстват алчна нужда да изпиват всичко, което е пред очите им. ” – той, отново потрепна. Потокът на мислите му се въртеше като енергийна фуния, която засмуква, но и пренарежда новите потоци от енергия и светлина.  Не беше сигурен. За първи път може би, откакто се беше откъснал от Великата Аурис – не беше сигурен какво става и защо е така. Затвори взор и видя енергийната памет на спомените си. Първо усети страха и, но после затрептя и силата на неподчинението, което завладя и изля нисшата, срещу него. Очите му проблеснаха алчно, изпиващо, желаещо. Розовият спектър се заигра с новата червена енергия в него. Рафаил – другият наследник на жреческият трон щеше да има празник. И сам Натаниелл не знаеше защо изведнъж му щукна идеята да му подари нисша аура…Но, вместо да я окове, той се вля в нея. Всъщност беше предпочел и избрал малката слаба нисша, но другата…”Тя…Позволи си да не зачете неговата власт! Позволи си да оспори избора му!”

   - Рафаил ще я научи, когато му я предам. – рязко прокънтя гласът му. Висшата се засмя, махна кокетно с ръка и отвърна:

   - Налл, ти даже няма да му дадеш да я доближи!

  - Мага! – Натаниел се извърна и я погледна. Зениците му, кристално сини, сега бяха придобили златен ореол. – Не искаш сблъсък, нали?

   - Защо не? – Висшата се изправи – величествено се развя мантията и от блестящ посипан в златни люспи шлейф. Аурата и заискря в цветовете на дъгата. Главната жрица на Великата Аурис никога не отказваше единоборство, дори и със синовете си, а към племенника си тя винаги беше готова да бъде провокативна и дразнеща, но до сега той не отвръщаше на нейните опити. – Тя няма да издържи и ще се превърне в чиста енергия! И не, няма да дойде при теб, защото ти си я обвързал с чиста светлинна енергия. Тя дори не знае какво е това, а както виждам и ти сам не осъзнаваш, че тя не е окована, а подчинена…И трябва да довършиш това, което започна, като споделиш и нейните цветове. Не! Не смей да ми избухваш! Знаеш сам, че нямам против да застанем един срещу друг, даже съм го търсела…Послушай ме!

    - Тя ще дойде. – студеният му глас вледени нажежеността в пространството между двамата.

  - Не, няма! Позволи ми да ти припомня нещо – аз познавам женските аури, много по-добре, отколкото ти и двамата ми синове, взети заедно, познавате способностите си.

Син пламък просветна и назъбено заигра по пода. Висшата се разсмя.

    - Заплашваш ли ме Налл? Не се хаби драги мой, родни…Ще ти трябват силите за това, което сам започна…Сам и с помощта на Искрящо Светлата …

Наместничката на Вамперите потръпна. Тишината в залата беше сгъстила енергийното тъмно поле. Не и се искаше Висшите да и се мотаят още дълго, но нямаше избор. И друг път бяха идвали, но тези бяха най-чиста енергия. Те се славеха с необузданост в споровете си и често някое несъгласие помежду им извираше в променена аура или направо осветена и върната в самото си начало – Висшата Аурис

***

   Тази вечер им раздадоха топки енергия от фосфориращи репи полети с капка тамянна смола. На Даника и се струваше, че някой би трябвало да има празник, защото такава гощавка се полагаше и на най-наказаните сред наказаните, тоест на самите тях в най-долните редове на къртичините. Тя държеше в ръце тлеещата храна. Приличаше и на голяма капка от фина енергия. Потръпна. Спомни си за онзи Висш вампер, който я прикова към аурата си на чесновите полета. Малката Наая още не можеше да се съвземе от трепета на страхопочитание пред издигащата се  от него светлина и власт. А Даника не помнеше много. И не искаше да помни. Аурата и се гънеше и свиваше потоците от енергия. Неговата намеся беше изчистила розовият прах от времето прекарано в бране на чесновите растения. Тя, напълно осъзнаваше, че му се беше опълчила. Това и пред един нисш вампер нямаше да и се размине, а при този… След заслепението и горещината, които я бяха завладели тя осъзна, че не е изличена. Поне не напълно. Все още беше на полето, а другите не смееха да я погледнат. Продължава да работят усърдно. Само Наая тихо стенеше до нея, мислейки, че ще бъде довършена от вамперите. Даника се беше изправила. Беше успокоила Наая и двете продължиха работата си една до друга. Нещо все пак не беше наред. Тя усещаше как пламъкът продължава да я изгаря. Вътре в нея нещо пукаше, хвърляше искри, жужеше и всеки път присвивайки очи пред нея излизаше образът на Висшият. „ Я да те изпие вампер,дано!”- избухна в себе си и още по- усърдно замъкна големите червени глави. Сега навряна в малката си вдлъбнатина, наследена от Саая, тя гледаше към светещата енергия в ръката си. Знаеше, че е опасно да не изяждаш храната си, защото  някой по-силен би ти я отнел. В началото преди Саая да и помогне, Даника често оставаше гладна, защото вместо да излапа веднага храната си, тя я оставяше настрана.

   - Ще го ядеш ли? – тихият въпрос я стресна. Вдигна глава и се загледа в Наая. Тя все още дъвчеше сладко своята топка енергия, но очите и жадно гледаха ръцете на Даника.

   - Искаш ли я? Ето. – подаде и я тя, без да чака отговор. Малката имаше нужда от сила. На нея не и се ядеше. Огънят я изгаряше и ако съдеше по това, че Висшия се опита да я изпие, сигурно и оставаше малко до пълното и довършване от Вамперите. И по-точно от онези, които обичаха игричките, особено с нисши ауристи, които бяха на предела на енергията си.  Наая не чака повече, а грабна и излапа и втората топка. Даника се усмихна – топло и приветливо. Веднага видя промяната – Наая се беше почувствала виновна, че не е отказала.

   - Нямам нужда, не трепти така…Ако имах, нямаше да ти я предложа.

След това затвори очи и пак ги отвори. Не искаше да вижда златните очертания на високата фигура. Вече втори енергиен период не можеше да заспи. Все виждаше Висшият. Отслабваше. Знаеше го. Усещаше го. Нещо в нея назряваше, а тя самата, сякаш се самоизяждаше. Едва изкарваше работната смяна. Полъх на тъмнина я лъхна. Даника отвори очи. Двама вампери – надзиратели плуваха в пространството пред малката вдлъбнатита.

   - Я, какво си имаме тука! Едно сладко, зелено нисшо се е нахранило пребогато с тамянна смола. – стъклените им очи отразиха двете им с Наая. Даника потръпна, но се изправи и застана така, че само тя да се отразява в огледалните им зеници. Воят и пращенето, които последваха бяха най-отвратителното подобие на вамперски смях, който Даника беше чувала до сега. Дори и тя потръпна, но остана на мястото си.

   - Ти, няма да ни стигнеш…А малката притежава зелен искрящ ореол. Ти всмуквал ли си подобен нюанс, драги ми? – обърна се единият вампер към другият. По-лошото беше, че и двамата не отместиха очи от Даника. Нейните опасения се превръщаха в истина, но тук истината имаше различни разтегливи значения и най-вече плътност.

Следва.