Бай, чаровнико!
Усещам ръце, меки и силни, грабват ме изотзад.
Някой заравя лице в косите ми и прошепва: прекрасна си...
Ооо, ясна ми е тази схема... От десетилетия не съм се връзвала
на... Объщам се, готова бурно да реагирам и... млъквам.
Той е. Едно към едно. Усмихвам се стъписано, той ме прегръща
като първи приятел, ръка през рамо. Вървим.
Бавно. Напосоки, наслаждаваме се - на деня, на случайните слънчеви зайчета,
на птиците в клоните, на градската шумотевица, на виковете на децата...
На близостта си.
Смело търсим хотел. Препълнено е, заето до дупка. Но ни трябва легло и стая.
Намираме празно легло в един приют. В стаята има десетина човека.
Не ги виждам. Безлици са. Не ме интересуват. Искам него.
Приютяваме се на единственото незаето легло. Легнала съм на дясно,
той е плътно зад мен. Усещам дъха му и ми е приятно. Сещам се,
че не съм измила зъбите си. Казвам му, а той се смее и казва: искам те натюр.
Смея се: aлангле ли? Почти му вярвам. Може би, защото ми се е мяркал преди -
дълга до раменете черна къдрава коса, матова кожа, равни бели зъби,
удивително осезание за премерен хумор.
Екзотичен чар. И умение да сърфира с дяволитите си пръсти по
струните на китара. Съвършенство.
Дали нямаше издадена малка винилова плоча? Нещо ми се губи.
Не се насилвам да си спомня. Наслаждавам се на допира му.
Иска повече. Аз също съм за, но се колебая. Нищо че одеалото ни покрива.
Чувам сумтене от близките легла. Какво пък... всички спят.
Извъртам се към него. Готова съм. Приплъзвам крак между краката му.
Рисувам с пръст профила му. Устните му са меки и влажни.
Лепкава влага избива по шията ми.
Той протреперва. Измъква се изпод одеалото. Целува ме по косата
и шепне в ухото ми: ще се върна.
Раираното от щори небе дрезгавее.
Бай, чаровнико.
Нали знаеш - ще те чакам.
До следващата дозичка мелатонин.
