Б ай Иван   

                       (полухумористичен разказ)  

               В нашето външнотърговско обединение течеше поредната реорганизация. Двете обединения, слели се преди две години, сега се роеха на три. Моята кантора попадна в най-новото творение на социалистическата организация на външната търговия. Два-три дни след суматохата по местенето на бюра и класьори по етажите, ме извика нашата симпатичка кадровичка. Беше нова, и макар с друго фамилно име, съвсем скоро се разбра, че е съпруга на новия ген. директор. Както се досещате, такива “тайни” много бързо се разкриват в нашите среди, където всеки дебне всеки.     

               Другарката Колчева ме посрещна с чаровната си усмивка, стана от мястото си, протегна ръка към моята и дълго я държа, докато разговаряхме прави. Естествено, аз още не знаех чия съпруга е, и вече си представях едно ново служебно флиртче. Пък кой знае, може и нещо повече да се получи. Кой държи ръката на един обикновен директор кантора повече от  пет минути просто така?       За тези пет минути симпатичната кадровичка ми съобщи, че поради реорганизацията едно от звената за “доставки и монтаж” се закрива и хората се насочват към други отдели. Това съобщение беше придружено с леко интимно стискане на моята мъжка десница и нещо  средно  между  намигане  и тик.  Ни  най-малко, не си помислих, че тази красива жена може да има тикове. При това  очите ми бяха приковани към гърдите ѝ, които се вълнуваха като черноморски вълни на варненския офицерски плаж.
– Бай Иван ще ти бъде полезен, той има много връзки по предприятията –  и отново намигване и нежно ръкостискане.
–  Добре – казах аз  без да се замислям. Каквото ти мислене брат, акъла ми работеше със скоростта на светлината. Веднага ли да  предложа да  я закарам до тях след работа или да изчакам 2-3 дни. Другарката Колчева, пусна треперещата ми от вълнение мъжка десница и взе телефонната слушалка за да се обади на следващия директор.    

                Бай Иван беше в кабинета ми, когато се върнах от отдел “кадри”. Стоеше прав и ме чакаше  за да се представи. Никога не го бях виждал. Нито на общи събрания, нито в бюфета, нито в стола. Запознах ме се. Заведох го в другата стая, където бяха сътрудниците ми и го представих. Мнозина са се усмихвали под мустак, но аз тогава не го забелязах.   

               Бай Иван беше възрастен човек, навярно пред пенсия. Скромен. Тих. Без претенции. Седна на мястото което му посочихме и веднага започна да подрежда нещата си в чекмеджетата на най-паянтовото бюро в стаята. Вадеше папки и химикалки от платнената торба с която беше дошъл и не вдигаше глава към другите в стаята. Сякаш те не съществуваха за него. Забравих да спомена старото му лекьосано бомбе, което носеше на главата си посред лято. Влизайки в стаята, бай Иван внимателно закачи шапката си на стоящата закачалка и  седна на мястото си.   

            Първите дни често искаше разрешение да отскочи до бившите си колеги. Беше нормално. Бяха работили заедно години на ред. Даваше ми телефона на който да го потърся ако ми потреба. Звъннах 1-2 пъти винаги беше там и бързо се връщаше на работното си място.     Пращах го по разни производствени предприятия, наши поддоставчици. Изпълняваше задачите акуратно, без много приказки и никога не каза “не става”. Справяше се отлично.     

             Дойде зимата и бай Иван навлече едно старо оръфано палто, а на главата си неизменното  бомбе.     Тайната на хубавата кадровичка беше разкрита много бързо от моите сътруднички, и мераците ми загинаха преди да влязат в бой. Не всяка красива гъбка е ядлива, това се знае даже от съвсем неопитните гъбари.     От време  на време,   някой колега от друга кантора идваше да потърси бай Иван,  “ шапката му е тука, някъде по отделите трябва да е” отговаряха колегите.     Почти всичките ми сътрудници се обръщаха към мен с интимното “шефе”, бай Иван никога, макар че беше по-възрастен от мене поне с 6-7 години. За него винаги бях другарю “Х”. Винаги уважителен, винаги почтителен. Тихичко си седеше на стола и не взимаше участие в никакви спорове, мухабети, коментари около премиалните и т.н.  Рядко излизаше по лична работа и винаги с мое разрешение. Ходеше по отделите и кантори в обединението, но шапката му беше на закачалката. Слагаше я в 5 часа, когато свършваше работният ден.     Бях силно впечатлен, че бай Иван никога не искаше повишение на заплатата, или да има претенции при разпределението на премиалните и наградите. Нещо което всички останали правеха, а някои даже досаждаха с такива претенции. Понякога се стигаше до конфликти и караници. Носеше един и същи костюм цяла зима, а през лятото  оставяше сакото и идваше на работа по панталона на костюма и риза. Само шапката не сваляше от главата си и зиме , и лете.   

             Вече две години, бай Иван беше член на нашия колектив. Той не блестеше нито с познания, нито с особена култура. Обикновен, скромен българин, който си знае мястото в обществено и не се стреми да прави впечатление на околните, нито пък търси материални  облаги. Такива хора рядко се срещат, и все пак ги има, ето бай Иван е точно такъв.     

              Пролетта беше доста напреднала, навън ухаеше на цветя и  свежа зеленина. Работата беше доста намаляла и ни теглеше навън. Жените от кантората често отскачаха до близкия  “супер” за да си напазаруват, и след работа мъкнеха закупеното до” Люлин” и “Младост”, а някои до Банишора. Често ги закачах. “ вие мъже нямате ли да пазаруват, та мъкнете тези килограми надалече?” Отговорът винаги беше един и същ. “Шефе, дадеми ли им парите, те ще ги изпият” При такъв отговор естествено млъквах, и затварях очи когато пазаруваха през работно време.   

                През един такъв топъл, слънчев, пролетен ден, и на мене ми се прииска да подишам този ароматичен въздух. Спуснах се  с асансьора, излязох на улицата и по широката улица, обградена с дървета се спуснах към кино “Изток”.       Кварталът е дипломатически, а и близостта на Парк-хотел “Москва” силно влияе на нивото на минувачите. Тук пенсионерска двойка с бастуни в ръка, там ученици избягали от час са се запътили към близкия парк. Млади майки за извели бебета в колички на разходка из квартала. Срещам и колеги връщащи се от обяд. Мнозина обядваха в близката” скара-бира”. Междувпрочем и аз ходех често да обядвам там, докато един хубав ден намерих в лютеницата загасен фас.     Неусетно стигнах до киното и се насочих към близката книжарница. Порових из  новите книги, но нищо интересно. Интересното се продаваше “под масата” на специални цени или със сериозни връзки. Минах покрай заведението “скара-бира” и пред погледа ми попаднаха масичките пред сладкарницата. Нови маси и столове, многоцветни чадъри да ви предпазват от слънцето, и хора похапващи банички  гарнирани с резлива боза.  Приска ми  се на мен, да хапна една мазна баничка и да пийна бозичка. Влязох, имаше опашка от няколко души мераклии за баничка с боза. Застанах и зачаках. Зад щанда пъргаво обслужваше клиентите възрастна жена, а на касата  стоеше и прибираше парите.... познайте кой!     Да, сетихте се, на касата работеше бай Иван. Бай Иван от моята кантора. Той продаваше банички през работно време, но шапката му беше там, на закачалката до работното му място.     В този момент се сетих, че бях чувал да го наричат “баничката”, но не бях обърнал внимание . Мислел съм , че обича да яде банички. Защо пък не, и аз ги обичам, даже да са твърди  и мазни като подметка. Но сега бях силно шокиран. Бай Иван изглеждаше делови, чевръст, движенията на ръцете му, когато боравеше с парите бяха уверени, личеше си професионалния продавач. Явно имаше много голям опит в тази дейност. Дойде моят ред, взех баничката и бозата и отидох на касата да платя. Подадох  два лева, бай Иван не вдигна глава, не ме погледна, взе парите, бързо ги мушна в касата без да чукне сумата и делово каза: ‘Следващият , моля. “ Но аз не мърдах. Бай Иван повтори дежурната реплика, и като усети, че не мърдам вдигна глава. Тогава ме видя. И нищо. Каза “здравей” и   с монотонния си гласи отново повтори. “Следващия,  моля!” Бай Иван не беше се притеснил. Тръгнах си.

              Няма да ви кажа с какви чувства и мисли извървях разстоянието до сградата на Обединението. Директно влязох в стаята на моите сътрудници и седнах на бюрото на бай Иван. “Къде е колегата?” - попитах със треперещ от нерви глас. Естествено получих стандартния отговор “тука е някъде, шапката му е тука.”             Шапката беше тука, но бай Иван, в момента, продаваше банички и прибираше парите. А ние му плащахме заплата , премиални и награди за изпълнение на плана.

            Сладкарницата държала съпругата му от години и бай Иван всеки ден ходел да продава банички. Колегите го виждали и му дали прякора  “Иван баничката”. Бай Иван беше построил три апартамента, един за него и съпругата, и по един за синовете. Всичките в Младост 1А. Имаше две  нови “Волги”, а на синовете беше купил  “скромни”  коли от Кореком. Скромни, защото бай Иван беше тих, скромен човек, човек без претенции за служебна кариера и винаги ходеше с шапка!