Самолетът се разтресе, когато пуснаха двигателите. Започна бавно да се засилва по пистата и крилете му се извиха като на птица.

     – Виж! – посочи момичето с малкото си показалче.

     Седеше срещу мен. Кимнах без да поглеждам. Не исках да виждам.

     – Сега ще се отделим от земята – съобщих и се огледах в кабината. Малката седеше съвсем сама. Къде са придружителите ѝ? Носеше къса поличка и гащичките ѝ се навираха в очите неуместно. – Къде са родителите ти?

     Сигурно майката се пудри в тоалетната, въпреки че на излитане е забранено. А бащата пие последната или първата си бира при стюардесата. Така реших.

     Момичето ме погледна с бистрия си поглед и се взря в прозореца. Друсането стана по-силно.

     – Ние ще литнем! – извика тя и закри очи. – Ще полетим в небето!

     Беше забравила да пристегне колана си. Опитах се да помогна, но трябваше да развържа своя. Къде са придружителите на това момиче, по дяволите! А и стюардесата къде е?

     Залитнах и се стоварих върху нея. Постоях известно време така, докато усетих, че летим. След малко се чу пиукането на сигналната лампа – вече може да отпуснем коланите.

     Опитах се да стана, но тя беше вкопчила малките си ръчички в ризата ми.

     – Къде са? – почти изкрещях. – Къде са твоите...

     Може ли такова нещо! Безобразие. Детето е самò и има нужда от възрастни до себе си. Страхува се. Помилвах ръчичката му, за да я отпусна, и после се загледах през илюминатора. Земята изглежда малка отгоре. Съвсем малки са заводите, пътищата, къщите, а хората... те не се виждат. Няма ги. Лошо е да гледаш света отгоре, самотно място изглежда.

     – Няма ги – сякаш отговорът прозвуча от друга уста; да, тази на хубавата млада жена, която ме посрещна на входа преди малко и най-накрая реши да се появи отново: това беше стюардесата. – Тя пътува сама. Така се оказа.

     – Как така? – възроптах. – Това е невъзможно. Как сте го допуснали?

     – Майката се е чекирала на летището, минала е през пропуска, но не е влязла в самолета. Правам проучване. Ще бъдете ли така добър да постоите до детето? То има нужда от това.

     Да, видях, че има нужда. Поразхлабих скованите му пръсти и ги оставих да стискат ризата. Нека е така.

     – По-спокойно – рекох тихо. – Всичко е наред.

     – Не, не е наред – каза момичето без да отваря очи. – Но може да бъде. Някога.

     Това вероятно значеше нещо.

     – За къде пътуваш? – попитах глупаво. Самолетът имаше само една спирка.

     – И аз не зная още. Бих искала да се върна. На земята. При мама. Тя остана там.

     Странно, но не се разплака. Сякаш това беше нещо предопределено и момичето съзнаваше, че не може да го промени. Просто бе тъжно.

     – Станала е грешка. Вероятно майка ти е изпуснала полета. Всичко ще се оправи.

     Тя отвори очи и ме погледна. Сега забелязах колко големи очи има. Кръгли като планета, пъстроцветни, сини и дълбоки. Достраша ме.

     – И ти ли се страхуваш от високото? – запита.

     – Да – признах. – Даже много.

     – Най-хубаво е човек да живее на земята. Само птиците обичат небето. И мъртвите.

     Мъртвите ли? Какво му става на това дете?

     Донесоха чай и бисквити. Тя не ги докосна. Полетът беше кратък, нямаше и час и половина. Скоро щяхме да кацнем. Аз имах важна среща, щяха да ме чакат в офиса.

     Станах и се опитах да проведа разговор с младата красива униформена жена, която повратливо обикаляше наоколо и ме пропускаше уж съвсем неволно.

     – Госпожице – настигнах я и дръпнах завесата, която винаги спускаше, щом свършваше курса си с количката с напитките и сандвичите. – Какво очаквате от мен? След малко самолетът ще кацне. Не мога да поема отговорност за това дете. Няма ли кой да се грижи за нея?

     Тя вдигна рамене:

     – Въпросът се проучва. Ако не желаете, просто се преместете на друга седалка. Има места. Момичето е самò. Така се оказа. Не знаем подробности. Ще се погрижим.

     Върнах се и седнах на същото място. Тя си играеше с поличката – от нея висяха някаква малки дантелки.

     – Как се казваш? – попитах напосоки.

     Не отговори. Продължи да увива дантелките около същото показалче. Облегнах се на седалката и затворих очи. В края на краищата това не беше мой проблем.

     – А ти? – чух въпроса съвсем ясно, дори прекалено. Тя го изстреля повторно: – А ти как се казваш?

     Представих се. Тя също.

     Когато слязохме от самолета и се качихме в обслужващия автобус, детето се промени. Вече не бяхме в небето. Започна да разказва за майка си. Разказваше така, сякаш знаеше, че никога повече няма да я види. И беше толкова тъжна, че през цялото време се усмихваше. В този град имала роднини. Те щели да я приемат, дори вероятно ще я чакат. Тя не ги познавала. Но са се чували по телефона. Не я обичали. Само майка ѝ я обичала. И таткото, но той умрял от обич.

     – Може ли човек да умре от обич? – попита ме. – Първо татко умря, задето ме обичаше, а сега и мама ме остави. Толкова ли е лошо да обичаш?

     Постоях с нея на летището. Тя не носеше багаж. Никой не я чакаше. Хванах я за ръката и тръгнах. Може би трябваше да мина първо през летищната полиция. Кой знае. Сигурно те щяха да ме пресрещнат и да се погрижат за детето. Огледах се. Забързани хора, куфари, униформи, смръщени чела, делови физиономии. Никой не ни обръщаше внимание. Ръчичката ме стискаше леко и малкото показалче човъркаше в дланта ми, сякаш ме приканваше да вървим.

     Това дете съдържаше в себе си отговор на въпроси, които никога не си бях задавал. То не носеше багаж. Само товар.