(Без)Делниците на един писател- част 18

– Новолуние… Богинята е слаба докато луната е черна. По тъмните ъгли дебнат опасности, от които дори ние предпочитаме да страним. Глутниците се притаяват в това враждебно време и изчакват възхода на Среброликата.

– Добра нощ за смирение, нали? И за обръщане към себе си. Надявам се разговорът ни да ви донесе удовлетворение, за да не останем с лоши чувства един към друг.

– Не мисля, че е възможно. Вие ухаете… Нали разбирате, нашите най-силни сетива са слухът и обонянието. Всяка аура, освен характерния видим за останалите свръхестествени създания цвят, притежава звучене и мирис. Вие сте мелодия. Бърза, напрегната, завладяваща. Лично на мен ми настръхна козината от епичната вибрация, излъчвана от вас. А ароматът… Ухаете на нещо вкусно, сладко, неустоимо… Ако бяхте от моя вид щях с пълна увереност да кажа, че от вас лъха на готова за чифтосване самка. Освен това сте намерили своята половинка и сте неприкосновена за друг.

– Любопитна информация. Ликант, нали? А как е името на вашата спътница в живота? 

– Алба. Моята сребролунна вълчица. В името на Великия Дух, нека мисията ѝ завърши успешно! В момента моята единствена ме дарява със син. Първият ми наследник.

– Нека бъде благословен от Среброликата! Какво ще кажете да започнем?

– Да бъде волята ви, Ваша Милост.

Аделина потръпна за миг при рязкото разтваряне на прозореца под напора на ледения вихър отвън. Заскреженият дъх на арктическия полъх си проправяше път чак до сърцевината на топлокръвните. Огромният вълко-човек, когото Аделина трябваше да интервюира нямаше проблем със студа. Той беше негова стихия. Но смъртната богиня все още не бе усвоила изкуството да променя микроклимата според собствените си разбирания за комфорт, затова и ѝ се стори твърде вледеняващо усещането, обичайно за разгара на зимата.

– Какви са предимствата на върколачеството в Тъмното царство?

– Ние сме повече зверове, отколкото които и да е други немъртви. Професионалната ни ориентация обикновено е насочена към поддържане на здрава и постоянна популация. Как го постигаме ли? Като отстраняваме своевременно острозъбите паразити, дето се имат за каймака на обществото. Егоистични мародери. Обичат пълнокръвните, пращящи от живот хора. Единственото, което мразя повече от купонясващи по мен бълхи при пълнолуние са белите им, сякаш набрашнени, дебилни физиономии. Тия позьори се държат, все едно са им спрели антиманийните лекарства. Смучат наляво и надясно, без да им мигне окото. Лидерката им Елена е рядка кучка, да ме прощават братовчедите. Умее да вбеси поне две глутници наведнъж докато обезкръвява поредния съвсем читав човечец. Моля ви се, заради органик менюто им, включващо бременни, цепеняци и монаси, на нас почват да ни падат ноктите, а зъбите хващат кариеси. Върколак с кариеси е жалка картинка. Тъй като не сме особено желани клиенти в зъболекарските кабинети, се налага да си помагаме взаимно. Когато не става с акъл, се получава с много и с голяма сила. Затова и се навъдиха толкова много беззъби върколаци с хлътнали бузи, предпочитащи супичката от карантийка пред среднощния лов на кърлежи, кичещи се с благородническа фамилия. Не се наядоха тия.

– Но нали сред тях се разпространява модерната тенденция на безкръвния режим на хранене? Не спомага ли тя вашият вид да си намира по-лесно препитание?

– Вампирско веганство е като да замениш виенето към луната с медитация. Вие как си представяте навик, безусловен рефлекс който определя вида ви като такъв, да бъде отменен? Пълни лицемери! Заради уж напредничавото мислене на шепа терористи се изписаха лозунги, вдигнаха се революции, а в момента дори подготвят преврат. Сега, вярно че не съм запален почитател на употребата на сребърни куршуми в нашия свят, ама някои аристократични егоисти си заслужават да изядат калая. 

– Преврат? Колко интересно! Да не би случайно моето встъпване в длъжност да го е провокирало?

– Едва ли. Единственото нещо, което Елена жадува повече от честна кръв е властта. Абсолютната липса на скрупули, както и на съчувствие би я подтикнала без колебание да посегне дори на новородено. Така че, Ваша Божественост, когато осъществите видовото си предназначение много внимавайте кого допускате в най-близкия си кръг. Желателно е там да няма интриганти с личен семеен герб.

– Усещам ненавистта ви към вампирите като вградена в родовата памет. Те са държали расата ви в плен дълги векове, докато не сте въстанали и скъсали оковите на робството. Въпреки това, все още ви възприемат като животни. Странно защо съм по-склонна да вярвам на вашата раса пред тяхната. 

– Защото самата вие се чувствате като вълчица-единак, която най-накрая е открила и оглавила своя собствена глутница. Знаете ли, когато вълк открие своята половинка е абсолютно задължително да създаде поколение точно с нея. Иначе се прекрачва вековния закон, а това е светотатство. Ако някой дръзне да го стори, поколението му бива прокълнато до последния потомък в далечното бъдеще. Вие притежавате огромна мощ и макар че не сте от моя вид чувствам, че не сте съвсем сигурна в избора, който смятате да направите. Когато един алфа вълк се колебае какво решение да вземе най-доброто, което може да стори е да се допита до духовете на предците и до съвета на Среброликата. Искате ли да опитаме?

– Аз не съм една от вас. Не съм сигурна, че ще ми бъде оказано благоволението да получа отговора наготово.

– Кой казва, че ще е наготово? Вълците сме научени да се сдобиваме с онова, което искаме по трудния начин. С дълъг и изтощителен бяг и драматична битка. Какво ще кажете?

Аделина повдигна рамене. Ликант възприе отговора като мълчаливо съгласие. Гигантският звероподобен човек се преобрази във внушително смолисто черно вълчище с ярки като кехлибар очи и, след като от муцуната му се отрони протяжен, ужасяващ вой, направи знак на богинята да го възседне и обвие врата му с ръце. След като тя се настани удобно върху импровизираното си превозно средство, върколакът предприе грамадански скок и потъна в индигово-виолетовия плащ на нощта.

Планинската иглолистна гора, затрупана със сняг блестеше в синкаво сияние. Ни един звук, освен далечен вой не дръзваше да наруши полунощния покой. Като че часовои си предаваха сведения за обстановката и пожелания за леко дежурство. 

Когато се озоваха насред открит участък, с дължина няколко километра, Аделина усети непреодолим порив да прекрати пътешествието си на гърба на хищника и да го продължи на свой собствен ход. Това се прие добре от вълчището и тя го почувства ясно.

Нямаше нужда от думи. Дивата енергия, която се бе възцарила у нея я тласна да се затича с всичка сила. Без да мисли за опасностите, без да се тревожи дали ще ѝ достигне въздух или пък сърцето ще издържи. Бягът бе единственото съществено в момента. Нищо друго не беше от значение.

Аделина тичаше все едно от бързината и пъргавостта зависи животът ѝ, съдбата на Вселената, целостта на душата. 

Абсолютна власт, пълно освобождение, сливане в едно с момента, с околността, надделяване над страховете и ограниченията. Устремът помпеше кръвта до натегнатите до краен предел нерви и съкращаващите се без умора мускули. 

Ликант тичаше редом с нея и искрено се възхищаваше на отприщената мощ, чийто спътник беше в момента. Подобна радост демонстрираха и далечните му роднини от кучешкия вид, когато стопаните им споделяха зова на дивото с тях. Само, че при вълкочовеците този импулс бе хилядократно повече и удовлетворението от пълното отдаване притежаваше съкрушителна за волята сила.

Затова и когато, достигнала върха на усещанията, Аделина се озова пред висока скала, в подножието на която зееше вход на пещера, тя забави ход и спря. Най-после изтощението получи възможност да си каже думата. За разлика от него, обаче, Ади не можеше. Затова и премина на мисловно предаване на информация.

“Признавам, Ликант, преживяването си заслужаваше. За което сърдечно благодаря.”

“ Аз трябва да ви благодаря, Ваша Божественост. Вярно, подуших у вас стихията, но не бих могъл да предположа, че е тъй колосална. У вас има много първичен огън. Ако не се борави с него внимателно биха могли да изгорят не един и двама безумци.”

“ Не съм забелязала да се редят на опашка да ги изпепеля, но ще го имам предвид ако все пак започнат. Това вашият дом ли е?”

“Да , тук с моята сребролунна споделяме новолунията и другите неблагоприятни за вида ни периоди.”

“ О! Мисля, че една млада душа няма търпение да се срещне с баща си! Хайде, оставете ме мен, имате по-важна работа сега!”

Ликант кимна и се насочи на четири лапи към лоното на бърлогата, откъдето долитаха серии неумело скимтене и джафкане. След известно време, той излезе навън, стискайки внимателно в челюстите си пухкаво, бяло като сняг вълче. С още повече грижа, той го положи в краката на Аделина и малкото, след като я подуши, започна да ближе вледенените ѝ от студа и снега крака. 

“Албус Първи изразява почитанията си към Вечната Светлина.”

“ Да бъде благословен със сила, съобразителност и смелост. Както и родителите му.”

“ Да пребъде Ваша Светлост и нищо да не попречи да следвате Великия път. Виждам, че смъртният ви произход си казва думата, може би ще е по-добре да влезете за да се стоплите.”

“ Не, Ликант. Предпочитам да се прибера у дома. Не е нужно да ме изпращате, все пак ме пази архангел.”

“ Да и то доста добре. Чувстваме присъствието му, но сякаш е навсякъде. И никъде същевременно. “

“ Няма проблем, в момента в който напусна територията ви, той ще се присламчи към мен като вярно кученце. Макар че доскоро носеше доста сполучливо кожата на котарак.”

“ Това изобщо не е характерно за тях. Ангелите са твърде висши същества, за да си позволят преобразяване в животински вид. Трябва да е имало някаква изключително важна причина за да го стори”.

“ Такава е всеобщо разпространената история, да. Лошото е, че на тази изключително важна причина ѝ предстои може би най-важната стъпка в целия ѝ съзнателен живот.”

“ Никой не може да вземе вашите решения и да поеме вашите отговорности за тях.”

“ Ето тук две мнения няма. Е, Ликант, носи много здраве у дома си и се надявам да успея да спомогна за увеличението на върколашките продоволствия.”

“ Ако все пак се колебаете дълго, вдъхнете дълбоко и се заслушайте със затворени очи, Ваша Светлост. Решението ще дойде от самосебе си.”

Аделина се усмихна и притвори очи за миг, след което се зае да упражнява дивия бяг, на който съвсем неотдавна се беше научила.

А някъде горе, в пълна готовност да реагира на мига, Анаил разпери крилете си и последва възлюбената си човеко богиня към скромния ѝ временен земен пристан…