Без име

Не те наричам.
Не и пред гласните букви.
Но в мислите си
ти давам име,
което се усеща,
а не се казва.

Понякога си просто жест,
който си представям —
ръката ти,
оставена върху кръста ми,
сякаш там й е мястото.

Друг път си дъх,
който задържам,
когато си близо,
и си мисля колко тихо
може да бъде „искам те“,
ако го кажа с очи,
вместо с думи.

Ти си всичко,
което се случва в мен,
когато уж не се случва нищо.
И ако това не е желание —
тогава не знам
с какво друго да те нарека.

Може би онова,
което не се казва,
е просто вътрешната топлина,
която запълва тишината,
когато сме заедно.