Без капка цвят

Бледа слънчева светлина пробива оловните облаци и придава очертания на бетонните фасади. Сутрешната мъгла е хвърлила своя воал върху града. Всичко е сиво. Ставам с неимоверни усилия от леглото, треперя от студ, но това сякаш не ми прави впечатление. Тътрузейки крака, отивам до кухнята и пускам кафеварката. Допреди няколко години никога не бях изпитвал нужда от кофеин, но сега чашата черна течност сутрин е единственото нещо, което ме кара да стана от леглото, да отида на училище, да живея. Глътка. Вкусът е отвратителен. Никога не слагам захар, мляко, подсладител… обичам да усещам горчивината на кафето, въпреки че не я понасям. Тази доза страдание ме отдалечава от безразличието, напомня ми, че все още съм жив.

Завличам се на училище. Зяпам в една точка, докато пътувам с автобуса. Решавам, че няма смисъл днес да седя в часовете. По средата на пътя слизам, взимам същата линия, но в обратна посока и се запътвам право към парка. В раницата ми между учебниците седи недочетен том от Мураками. Сигурно има и по-добри начини за прекарване на времето, когато си избягал от училище, но поне в този случай знам какво ще правя. Имам някаква насока.

Хубаво е, че не вали. Избирам си пейка в парка и сядам. Чисто бяла, без едно петънце, без следи от загасени фасове по дъските, без изсечени имена на любовници по облегалката. Сядам на нея и разтварям книгата. След двадесет минути по алеята минава силует на момиче. Вглеждам се в него едва когато то безцеремонно сяда на пейката до мен. Черни ботуши, черен панталон, черно палто, черен шал. На цялата тази чернота контрастира бяла като платно кожа. Въпреки бледата си пигментация, момичето издава сила и увереност - еманация на това, което ми липсва най-много. Без да поздрави, без да се представи, ме пита дали имам запалка. Въпреки че бях заклет враг на цигарите, наскоро започнах да пуша… ръцете ми трепереха, нямаше как. Подавам ú запалката, тя хваща цигара между пръстите без префърцунени движения, без излишна грация, съвсем истински, за самото пушене. Присъединявам се към нея и паля и аз.

-         Мураками е добър, но еднообразен. След време омръзва. – казва тя.

-         Като мен. – отвръщам лаконично.

Момичето се засмива и отмята черен кичур коса. Става и тръгва. Няколко секунди ми бяха нужни, за да знам, че имам нужда от нея, че искам да я видя пак. Моля я да ме чака на следващия ден на същото място.

-         Ще видим. Утре е далече. – през смях отвръща тя.

На следващия ден ставам от леглото. Не съм спал. Не усещам студ. Пропускам кафето, слагам „Страна на чудесата за непукисти и краят на света” в раницата си и излизам. Отивам директно в парка.

Пейката е там, но вече е изгубила белотата си. Сякаш за една нощ цялата младеж на града е решила да остави следа върху нея. Цялата е издраскана и в центъра на облегалката се мъдри едно голямо „FUCK”, изсечено с нож. Нещо в мен се преобръща, обзема ме лошо предчувствие, но надеждата не си отива. Надеждата, че Тя ще се върне. Сядам на пейката и отварям книгата, за да убия времето.

Така четох два часа. Сигурно щях да продължа да правя това през целия ден, но заваля дъжд и трябваше да прибера книгата. Тя така и не се появи. Капките падаха до мен, а аз зяпах сивия пейзаж на парка. Гледах безцелно и така осъзнах. Нищо не е чисто бяло или абсолютно черно. В природата тези два цвята, не – състояния, не съществуват. Тях може да ги има само в съзнанието ни. Истината никога не е абсолютно бяла или абсолютно черна. Истината винаги е по средата. Истината винаги е сива.

Видин. 01.01.2012.