Без капка цвят
Бледа слънчева светлина пробива оловните облаци и придава очертания на бетонните фасади. Сутрешната мъгла е хвърлила своя воал върху града. Всичко е сиво. Ставам с неимоверни усилия от леглото, треперя от студ, но това сякаш не ми прави впечатление. Тътрузейки крака, отивам до кухнята и пускам кафеварката. Допреди няколко години никога не бях изпитвал нужда от кофеин, но сега чашата черна течност сутрин е единственото нещо, което ме кара да стана от леглото, да отида на училище, да живея. Глътка. Вкусът е отвратителен. Никога не слагам захар, мляко, подсладител… обичам да усещам горчивината на кафето, въпреки че не я понасям. Тази доза страдание ме отдалечава от безразличието, напомня ми, че все още съм жив.
Завличам се на училище. Зяпам в една точка, докато пътувам с автобуса. Решавам, че няма смисъл днес да седя в часовете. По средата на пътя слизам, взимам същата линия, но в обратна посока и се запътвам право към парка. В раницата ми между учебниците седи недочетен то ...