Безцветно изложение
Тя се отпусна отчаяно на стола. Той тежко проскърца, но оцеля под тежестта ù̀. Хлебарките се засуетиха лениво между мръсните чинии и трохите по масата. Протегна вяло ръка и смачка една. Спомни си времето, когато те отчаяно бягаха и се криеха, само щом я зърнеха да си идва от работа. Стана трудно, дотътри се до мивката и пусна водата. Ръждивите струи отмиха нещастната хлебарка.
– Този път няма да почистя! – промърмори ядно и отново се просна на стола. Загледа тъпо мазното петно на стената. “Докога ли ще се самоизмъчвам? Никой друг няма да си помръдне пръста! Ако е имал късмет – “любимият” е припечелил нещо през деня, сега се е запилял с весела компания нейде из махленските кръчми, профуквайки и последния петак в джоба си. Ще се прибере чак утре – да се наспи.”
Тя се огледа подозрително... В стаята беше сумрачно и разхвърляно. Завесите прикриваха немитите от месеци прозорци. Самотно върху една от лавиците с книги стърчеше изкуствено цвете – роза, безцветна и прашна.
“Май нищо не липсва. А и какво ли все още става за продан?” Стари, опърпани книги, купувани преди години – някогашната ù̀ гордост! Помни всяка една от тях – стотинка по стотинка събираше за желаната книга. Записваше ги грижливо в подвързана тетрадка – прошнурована и пронумерована. Когато искаше да избяга – отваряше някоя от тях и потъваше дълбоко в приказния свят. Нищо нямаше значение – отлагаше да живее живота си. Утре – ще бъде най-добрата майка и съпруга, утре – ще бъде търпелива и грижлива, утре – ще се облече хубаво и ще бъде красива, утре – ще се забавлява, утре – ще сготви вкусно, утре – ще отиде на кино, утре – ще живее... И изведнъж – без преход – животът остана зад гърба ù. Не разпозна истинската любов. (Срещна ли я въобще?) Не видя деградацията на съпруга си – доста майсторски градеше той своите въздушни кули пред нея. Децата пораснаха, възмъжаха и тръгнаха по стъпките на баща си. Пясъчните кули се срутиха. Крепеше ги 30 години, 30 години поддържаше основите им, споявайки ги със сълзите си.
– Може би наистина приличам на “мишка” (любим израз на “благоверния”) – ровейки тук и там – опитвайки се да съградя разрушеното, го доразграждам! И вече съм адски уморена – желанието ме напуска, желанието да се боря в живота, желанието всеки ден да доказвам себе си, желанието всеки ден да съм по-добра от предишния ден...
Дробовете ѝ захриптяха отчаяно. Нямаше сили, а и не искаше да се бори. Стана и несигурно се отправи към мивката. Ръждивата вода се смеси с кръвта ù̀.
© Плами All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Хубав разказ!
-
Стана ми тежко...Хубав ден, Плами!!!
-
Тъжна история, но реална. Добър стил. Поздрав!
-
Тъжна измислица Плами в нелекия живот....ТОПЛИНКА ОТ МЕН!!!
-
Разказът е страхотен!Пиши все така!
-
Не, Плами!Пази Боже, наистина, но не!
Чела съм, че телата на самоубийците трябва да се изгарят, защото на душата не и се разрешава да напусне тялото преди определения и срок и тя стои заключена...с години и вижада какво става с тялото, което е лишила от живот... -
Тъжно е...много... но се случва...
-
Браво,Плами! Адски тъжно е,но понякога животът е такъв!Поздрав!
-
Усетих го...Имах чувството,че след края всяко едно кътче от тялото ми настръхна от...емоция.Поздрави!
-
Ох... Какъв тежък разказ! Колкото и да бягаме от реалността, тя ни настига. И когато този фатален ден дойде и се сблъскаш лице в лице с нея, може би неизбежно идва въпросът "Какво се случи с живота ми?". Краткият ти разказ казва много-трябва да живеем днес и да не бягаме от проблемите.
Поздрави! -
Даааа... живота е като мащеха, когато прескачаме "сега" и неудържимо се стремим към "утре" , което пък с утрото, ще е поредното "сега"...
-
Тъжно...
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
